Кавказките етноними гюен и тюмен. Сибирският град Тюмен

   По китайските източници „гюен”/хюен/ е название на хунски царски род, от който произхождат много владетели. Съществува също и кавказки етноним „гуэн” или „гюен”, едно от кумикските племена. По сведенията на Дионисий Периегет, гюени обитавали още 160 г между скити и каспи. След тях той изрежда албани и кадуси, живеещи в планинска страна. Византийски автори споменават „герли-киен или тюрки”. В 564 г. техен вожд носи името Асгелен, близко до племенното название есегел, и изпраща посланници в Константинопол. Арменският автор Елизе упоменава сред племената подвластни на тюркския каган в 5 в.  „гуани”.
   Съгласно преданията на кумикските гуени, записани през 19 в., те се считали най-древни обитатели в Кавказ от времето на Асфандиар/Аспандиат/. М.Каганкатваци определя Аспандиат като главно божество на хуните. Според преданията, заедно с хазарите в Кумикската равнина се появяват гуените, а след тях и тюмените. Също, според преданието, първоначално гуените населявали земите между Чирюрт и Гамри с център Ихран. В Дербент-наме е записано, че в Ихран управлява сепахсалар назначен от Асфендиар и се нарича Владетел на трона /Сахиб-ас-серир/.
Летописците Йезди и Шами, описали походите на Тимур, упоменават в северокавказката част на Златната орда племето ергувен. Според етнографа В.Вейденбаум, гуените в тази епоха представлявали многочислено племе, имали свои князе и заемали предпланинската част на Дагестан. От кумиките не се отличавали по външен вид, религия и обичаи. Според кумикския историк Б.Атаев, по време на войната между Тимур и Тохтамиш, гуените населявали Салатавия. Техни биле селищата Алмак, Гуни, Гертме, Козтала, Инче, или Индже, Хубар, Буртунай.

    В Дербент-наме между Анжи и Балх се споменава крепостта Куйван.

   Много топоними също съхраняват името на гуените: Гюен-кала, Гюен-авлак (Гюен-поле), Гюен-сызак /Гюенска пътека/, Гюен-аул, Гюен-тала, Гюен-отар. Евлия Челеби описва кумикския град на река Сулак Коюн-кала. В "Книга Большому чертежу" от 18 в. се съобщава за „кугенах” и се помещават по река Терек. В селището Ендирей се намирал квартал Гуен-аул, а Гуен-кала е едно от старите му названия.

   Почти винаги заедно с гуените се споменава и  етнонима на племето тюмени. Техните предания за произхода им и появяването им в Кавказ са идентични с тези на гуените. Според К.Бакиханов, тюмените са потомци на племето туман, заселени от Ануширван. Той пише, че владението на Туман-шах от 8 в., се намирало там , където и Шамхалското владение. В.Н.Татищев смята, че те са потомци на куманите. В периода 15-16 в. е известно Тюменското княжество, разположено в района на долното течение на Терек, а в 1401 г. в Тюмен се упоменава катедра на католически епископи. Н.С.Семьонов твърди, че тюмените са първия народ, заселил се около селището Ендирей. В 19 в. на тюмените принадлежи и Бурунчак. Според преданията, тюмените считат за първоначално родно място, където обитавали, местността на дясната страна на Сулак, между Темир-куй и Кумторкала. Днес етнически наследници на кумикските тюмени се явяват част от жителите на селищата Ендирей, Аксай, Султан-Янги-юрт, и най-вече на селището Тюменлер в Кайтагски район.
   Със същото название са известни етнически групи сред узбеките, уйгурите и татарите-мещери. Възможно е етнонимът тюмен да има връзка с друг срещащ се при каракалпакците и башкирите – мюйтен. Башкирите наричат себе си деца на Муйтен в песните, а преданията свидетелстват за преселение на мюйтените от Приуралието и Сърдаря. Преданията също говорят, че в древни времена са живеели и в Кавказ и Крим. Праотец на мюйтените се счита Тамим/Таман/. Тези сведения може да се свържат с хуните и произтеклото по тяхно време преселение на народите.
   Интересно е наличието на топоними „тюменлер” южно и северно от Дербент, край селището Белиджи и в Кайтагски район. За сега няма единно мнение за пътя на разпространение на тези топоними и значението на термина  „тюмен” и вероятно тези въпроси изискват допълнителни изследвания. Известно е, че при долното течение на Терек, край Ендирейското владение, обитава тюменска орда/тюменски улус/, която през 16-17 в. е известна като отделно Тюменско княжество. 
   Сред учените съществуват различни мнения за етническата принадлежност на тюмените. Проф. С.Ш.Гаджиева счита, че фамилното прозвище на тюменските князе е срещащото се в различни описания на Засулакска Кумикия  „бурчебий” и може да се свърже с ранносредновековните бурджан/булгар,борган/. От друга страна в резултат на много войни и преселвания на степни племена във времето е логично да се очаква известно смесване на автохтонното население с нови заселници. По времето на Златната Орда кумикските тюмени са включени в седмия черкезки улус като васали на чингизидските управители и е възможно в този период названието тюмен да се свързвало с числителния термин тумен – 10 000. След разпадането на Ордата тюмените вероятно успяват да се самоорганизират и да създадат свое княжество. В източниците от 15-16 в. започва да се споменава Тюменско княжество в долното течение на Терек
   Въпросът за изясняването произхода на етнонима тюмен разглежда и Н.Ходнев. За да изложи своята хипотеза, той подробно изброява източниците, в който той се споменава. Първото сведение за кавказкото селище Тюмен се намира в Дербент-наме. Хосров I, укрепвайки Дербент за да прегради пътя към Иран от север, заема района между Дербент и Терек и заселва там племето туман, чийто управител бил наречен Туман-шах. Във владенията му влизали Семендер, Инджи, Кейван, намиращ се между Тарху и Ендери, Балх или Ески Ендери на река Ихран. Сред подвластните на хунския господар в Северен Кавказ в „Арменска история” от 5 в. се изброяват племената хун, маскут, пукур, гуан и тома, като последните може да се отъждествят с тюмените и гуените. От сведенията за територията, която обитава племето туман следва, че още от 6 в. то живее в съседство с хунските племена.  Според Клапрот, Балх се намирал на 40 версти по-нагоре от Костек и бил главен град на страната, получил името Ендери в 8 в. от хазарския владетел, който би могъл да е християнин. Тази местност ограничена между Тархи и Гамри и река Койсу и Каспийско море според някои изследователи е част от Страната на хуните, простираща се от Дербент до степите на Терек. От сведенията на Мойсей Хоренски научаваме, че в тази страна съществуват и много малки владения като обществото Инжи/Инчи/, общество Такри с град Тарху. Вероятно владението на Туман-шах е поредното подобно владение образувано в страната на хуните.
   В периода между 6 и 15 в. липсват източници за съдбата на това владение.
   От 15 в. в Североизточен Кавказ започват да се появяват католически мисии "Chomek" /"Кумук"/, "Tumen" /"Тюмень"/ и "Tarci" /"Тарки"/ влизащи към 1392 г. в „епископство на Каспийските планини”  упоменато от един от мисионерите брат Журден.
Венецианецът Иосафат  Барбаро в продължение на 16 години от 1436 г. пребивава в Азов. Описвайки татарските стълкновения, споменава, че ордата на Кичит-Ахмет преминала от Астрахан към Азов през Тюменските равнини край Черкезия. За Астрахан пише, че се намира на река Ердил на седем дни път от Тюмен. Според Контаринии, посетил Дербент в 1475 г., Тюмен е пограничен град между Ширван и Татария. В началото на 15 в. кипчакската орда се разпада на независими владения, за които Кримското ханство влиза в борба с нея. Наследниците на Ахмет не искали да се подчинят на старшия в рода и търсели съюз с враговете си. В 1501 г. посланникът в Крим, Иван Выродов донася на Иван III :

 "сказывают государь, что орда нынче худа... прикочевала к Дону за тем, что Муртоза (син на Ахмет) ныне в Тюмени, а Тюмень и Черкесы орде не други. И там ея орда отвселя блюдет".

В 1519 г. Махмет-Гирей кани Василий III Иванович за настъпателни действия срещу Астрахан : 

„Язъ  на сей весне на Астрахань иду... и ты бы со мной учинился за один. Из Черкас к нам послы приходили, да нам били челом, чтобы мы к ним послали, а они нам хотят дани подать; также где недруг мой будет и они на нашей службе со всей ратью хотят быть готовы. И язъ к ним посла посылаю. Также и из Тюмени; оттоль к нам люди пришли и сих людей речи таковы же, что "мы царю холопы, а где его недруг ни будет и мы с ним готовы...". А мне бы к ним человека послати. И язъ то отставил и на Бога надъялся. Сколько было мне пригоже на своего недруга (т.е. Астрахань) наряжатись, столько есмя готовы стоим"

В съюз с ногайския мурза Мамай, Махмет-Гирей превзема Астрахан в 1524 г., но бива убит от съюзника си. Неговият брат Садат-Гирей овладява Кримското ханство и съобщава в Москва:

 "великий Султан - мне покровитель, царь астраханский Усеин - друг, казанский Саиб-Герей - брат, ногаи, черкесы и Тюмень - подданные, король Сигизмунд - холоп, волохи - путники мои и стадники и пр."

   Според кумикските предания и тези на терските казаци  начело на княжеството в този период стоял кумикски феодал Агры-хан или Аур-хан Тюменски. Счита се, че той бил племенник на ординския хан Ших-Ахмат, управлявал земите между Дон и Волга, но след поредни междуособици бил победен и се преместил на Терек между Сулак и Терек до  езерото Джунгула. В 1525 г. той дружелюбно посреща първите заселници казаци от Дон на левия бряг на Терек. В по-късните руски източници се споменава «шевкал Тюмени», «князь тюменских кумыков», който приема руско поданство , вероятно става въпрос за Агиш. Синовете на княз Агиш след като загубват борбата за властта също стават руски поданици към 1570 г. Василий и Роман Агишевичи Тюменски стават родоначалници на руския дворянски род Тюменски князе. В 1578-1583 г. в турските източници се споменават . “Tümen Begligi Mirzası’, “Tümen Hakimi” Туки-бег и Султанай Бег, а в руските източници от 1588-1594 г. се споменават „Салтаней князя”.
   След превземането на Астрахан от руснаците, цялата търговия, която се извършва в града, преминава в ръцете на Москва. В Никоновская летопись за 1559 г. е записано:

 "пришли гости из Шамахеи, Дербени, Шевкал, Тюмени, Юргенча, Сарайчика со всякими товары... Да пришли же из Астрахани послы от Крымшевкала и от всей земли Шевкальския, да от Тюменского князя в поминки бить челом, чтобы государь велел им бытии в своем имени и в холопстве у себя учинил и торговым бы людям дорогу пожаловал государь, велел бы чисту учинить"

   От тези и други приведени свидетелства Н.Ходнев прави извод, че известното племе туман от 6 в., в продължение на 13 века живее в една и съща местност по двата бряга на Сулак и не изгубва изцяло своето самосъзнание. При най-голямото им разширение, тюмените населявали земите на юг до Тарху, на изток до Каспийско море, на север до Терек, на запад до чеченците и кабардинците по река Мичика и Сунжа. Вероятно засилването на властта на Тарковския шамхал е принудило тюмените да напуснат южните земи и да се преместят на север. От повечето сведения за Тюмен произлиза, че той има известна самостоятелност, а също и че Северен Кавказ е разделен между черкезите и тюмените, подобно на разделянето му в руските летописи между черкези и яси. 

През владенията на тюмените преминават важни търговски пътища, а търговските кервани се нуждаели от междинни пунктове за почивка и складиране на стоки, които са управлявани от тюмените. На лице са два признака отличаващи ясите от руските летописи – наличието им в устието на река Терек и ролята им в търговията. За съжаление за ранните религиозни вярвания на тюмените не е известно нищо. Според Карамзин, жителите на Бездеж, притежаващи мощите на Михаил Тверски, биле яси. Възможно е в този град да са живеели и тюмени. В 1722 г. на река Сулак Петър Първи открива някакъв кръст и там построява, според преданието, крепост на Светия кръст. Също за разпространение на християнство в миналото говори името на селището Ендери и съществуването на гръцка дербентска епархия в Сарай.

   Около 1588 г. умира казикумухския шамхал Чопан и неговите наследници си разделят владението, като изключват Султан-Мут, роден от кабардинка с неблагороден произход. С помощта на кабардинците, Султан-Мут завладява земите от десния бряг на Сулак. Неговите мъдрост и успехи привличат  кумики от съседните владения. В резултат на руските завоевателни походи в 1594 г. Тюменското владение изчезва от картата на Северен Кавказ. До този момент тюмените имали свои князе, но в междуособици тези князе взаимно се самоунищожили. Така тюмените и гуените се подчиняват на Султан-Мут Ендиреевски и потомците му и стават негови васали. Сред  подвластните на новото владение се споменават тюменските мурзи Маймет-мурза Тотуев, Черкас-мурза Салтанеев, Магдей-мурза Салтанеев, Канмурза Алкасов, Амир-мурза Ракаев. В 1626 г. те се заклеват да служат на Московския цар и вероятно се преселват. Според Бакиханов останалата част от тюмените остават в района на Засулакска Кумикия и са подчинени  на потомците на Казан-Алп, син на Султан-Мут Ендиреевски. Айтек-мурза Салтанеев и княз Казан-алп в 1641 г. също стават поданници на Москва. Това са последните споменавани в руските източници тюменски князе.
   В днешно време цялото население, живеещо в Кумикската равнина с изключение на ногайците се нарича кумики и изповядва ислям от суфистко направление, което сочи неговия северен произход.
   За характеризиране на етнонимите тюмени и гуени помага и въпросът за съсловията в кумикското общество. Най-високо на социалната стълба стоели феодалните владетели: тарковски шамхал, мехтулински и брагунски ханове, засулакския уллу-бий/голям,велик или старши княз/ и кайтагския уцмий. До 17 в. в това число влизали и тюменските и гуенските князе. През 17-19 в. към феодалните владетели се присъединяват и князете Бековичи-Черкаски, управляващи Малка Кабарда, чието население в по-голямата си част представлявало моздокски кумики.
   По-голямата част от кумикското население се отнасяло към съсловието на уздените, което представлявало свободни, самоиздържащи се собственици на земя или стада. Самите уздени също се подразделяли на степени. Най-висша степен представлявали сала/уллу/-уздени, ползващи се с поземлени права наравно с князете и биле освободени от всички повинности. Тези привилегии получили от предците си, сподвижници на Султан-Мут. Задължително сала-уздените притежавали богато имение. Не зависели от княжеската власт и биле напълно икономически независими. От техните среди князете избирали баш-узден, чиято роля била сродна на премиер-министър. Сала-уздените биле близки съратници на феодала по време на война и съдебни помощници в мирно време. А.И.Ахвердов пише, че владетелите без съгласието на подвластните си уздени не предприемали нищо и често биле длъжни да се съгласяват с тяхното мнение. В кумикското общество сала-уздените се разделяли на привилегировани/свободни/ и княжески служители. Според иследователите най-близък паралел с характера на сала-уздените може да се направи с този на  тарханите от тюркските каганати. При южните кумики на сала-уздените съответстват уллу-уздени и ак-уздени. Етнографът С.Ш.Гаджиев прави извод, че сала-уздените имат по-древен и благороден произход от шамхалския род. Оказвайки се под властта на тези феодали те съхраняват икономическите си и обществени права.
   Според източника "Перечня доходов шамхалов", датиран 14-15-16 в., областта Мичихич /Чечня/ се намира под властта на Тарковския шамхал и била отделена към 1442 г. като уделно владение. В по-късно време при започналото раздробяване на шамхалството, родоначалникът на засулакските князе Султан-Мут получил земите между Судак и Терек с долната част на Мичикич и Салатовски окръг до планините Керхи /Кенхи/ на границата с обществото Гумбет.   Според чеченските предания, легендарния предтеча Тинавин-Вис, син на Молкх, при който се извършва разселване на чеченците в предпланинските части, плаща данък на Султан-Мут. Това преселение на вайнахите на равнината от обществата Нашаха и Галай се отнася от учените към 16-17 в., а окончателното оформяне на чеченските и ингушките общности към 18 в. През 17-18 в. стават известни чеченските епически песни „илли”, в които се използва термина  „салойн эллий” за обозначаване на висше съсловие и се превежда от специалистите като „князете на Сала-тау”. Вероятно става дума за сала-уздените, които преди може би биле князе на Салатавия до присъединяването им към владението на Султан-Мут.

 Известно е също и чеченско предание за похищението на шамхалската дъщеря Чечу от Чайнакх, която след неговата смърт се заселва на равнината и поставя основите на днешния Чечен-Аул, между реките Сунжа и Аргун. Това селище дава и руското название на чеченците /сам. нохчий/ и се употребява за първи път в 1719 г. В този район живеят и вече преселили се в Кавказ казаци към 17 в. Образуването на владението на Турлови в района на селищата  Атаги, Герменчук, Чечен-Тала се отнася към началото на 17 в., а в 1659 г. Алихан, Алибек и Хочбар Турлови се упоменават като владетели на земята Чачана. Чеченско предание говори за кумикски произход на част от обществото Кейн-Мохк, граничещо на юг с обществото Мiайста, където е живял бащата на Тинавин-Вис. Предшественикът от ингушкото селище Алхаста на име Мед, също е считан за потомък на тарковските шамхали или на  приближен до тях и който  се изселил  в планините, заради разногласия. Известни са подобни фамилии срещащи се на територията на бивши ингушки селища до Столовая гора, днес Северна Осетия – Медарови, Медоеви. Според Гусейнов ингушката форма Медар би могла да произлезе от мадыр / герой, батир, богатир/.
      Интерес представлява също и въпросът за наличието на съхранени руски източници за  периода, когато руснаците постепенно овладяват Северен Кавказ. Изследванията на описите на Царския архив и архива на Посольский приказ от 16-17 в. и съпоставянето им с наличните документи показва, че тяхното действително количество е било много повече. Възможно е по време на различни природни бедствия, които не са рядкост в тази епоха, като пожарите в град Москва, събитията от времето на управлението на Борис Годунов, войната през 1812 г. част от тези документи да са биле изгубени. Първоизточник на документите издавани от Посольский приказ биле така наречените „столбцы”, които служели за допълнителен справочен материал при съставяне на заповеди, предписания и др. Изследванията показват, че съдържанието на различните документи свързани с преговори, грамоти, заповеди и др. съответстват на съдържанието от тези първоизточници, които също не се унищожавали, а се съхранявали в архивите. В такъв случай при загуба на официални документи издадени от Посольский приказ би могло да се търси информация от първоизточника на съставянето им. При загуба и на тези документи могат да се ползват летописите, които по правило съкращавали официалните документи. След сравнителен анализ изследователите са установили, че са изгубени „тюменские книги”, описващи отношенията с Тюменското княжество. Известно е, че в 1551 г. при Иван Грозни е направил посещение тюменския княз Бибарс Растов, в 1556 г. са биле приети тюменски посланници „ о миру и торговле”. Октомври 1558 г. тюменски княз  молил за покровителство, а също е изпращал посланници през 1559 и 1560 г.
   От изнесените до тук факти и чеченските предания и фолклор може да се направи  извод, че тюмените и гуените имайки свои князе до 16 в. и свое първородно място на обитаване успяват да съхранят самосъзнанието и етносното си название. В по-късно време, губейки княжеския статут и признавайки властта на друг феодален род, но притежавайки благороден произход, получават специален привилегирован статут и запазват собствеността върху земята си. Така те се сливат в общия кумикски етнос.

Сибирският град Тюмен

   В своя статия Юрий Зотин предлага хипотеза за връзката между Кавказкия град Тюмен на река Тюменка и Сибирския град Тюмен. В статията първоначално се спира върху хронологията на събитията свързани с война между Тимур и Тохтамиш. Тук няма да се спираме подробно на нея.
   При  идването на чингизидите местните племена, живеещи в района на днешния град Тюмен, се отбранявали твърдо преди да им предадат властта. В 1230 г. управлението на Ак-Ордата се намира в ръцете на старшия син на Джучи – Орда-Еджен. Бидейки справедлив, той разделил владението между своите братя Шейбан и Туга-Тимур. В следващите периоди, владетелите на територията на Ак-Ордата произхождат от трите родови клона, произлизащи от тримата братя.

   Около 1400 г. Тохтамиш създава неголямо, но независимо владение с център  Чинги-Тур/старото название на град Тюмен/ известно с названието Тюменска юрта и станало основа за възникването на Сибирското ханство. Писмени източници за основаването на Чинги-Тур не са намерени. В Сибирската летопис са упоменати накратко хановете, управлявали първото татарско владение в района с център Кизил-Тур. 15-ия по ред хан е Мунчак, а синът на неговия брат се нарича Тайбуга. Според Н.А.Абрамов, Тайбуга е управлявал ханството в края на 14 в.
  Тайбуга вероятно е от клона на Шейбанидите. Синът на Тайбуга, наричан Ходжа, бил хан на Тюмен. В 1421 г. на престола на Тюмен стоял Шейбанидът Ходжа-Мохамед. В хронологичните записки е записано името на бащата на Ходжа  - Мохамед – Али. Авторът на статията определя местонахождението на Шейбанитския улус в горното течение на река Ишим, приток на река Иртиш. В този район Ермак, в своите походи среща татари, жители на Чимга-Тур, наричащи се „турали”. Преданията разказват, че срещу бащата на Тайбуга бил вдигнат бунт, при който той загива, а Тайбуга е отведен в други земи. Предположението на Зотин е, че Тайбуга е отведен в кавказкия Тюмен. Внукът на Шейбан, Токдай е носил военна служба по охраната на Дербент и е напълно възможно Шейбанидите да имат приближени в района. Според летописите, един от строителите на град Тюмен бил съратникът на Ермак -  Черкас Александров, който според някои изследователи ръководил група от другоземци. По предложението на автора, първите татари в района на град Тюмен идват с Шейбан и техните потомци заварва Ермак в местността. Запазени са документи, разказващи за мюсюлмански поход през 1394-1395 г на бухарски пълководци от ордена „Накшбандия” срещу Шейбанитското ханство с цел разпространение на исляма. В документите се споменава Шейбан-хан, по късно наричан Вали-хан. Съпоставяйки мюсюлманските документи и татарските предания, Зотин предполага, че въпросният Вали/Али/-хан е избягалия преди време Тайбуга, върнал си наследствените земи. Според авторът  новото си име Тюмен градът  Чинги-Тур получава с идването на руски колонизатори, сред които би могли да бъдат и кавказци, включително и от Тюменското княжество. 

Дагестанските съюзи на свободните общини 16 - 17 в. - 4

   В Среден Дагестан са разположени съюзите Акушински, Мекегински, Мугински, Цудахарски, Сюргински, Урахински (Каба-Дарго), Буркун-Дарго, Ицарински, Ганк, Гапш, Муйра, Шуркант, Каттаган, Ирчамулски, Каракайтаг, Хамур-Дарго.

  Акуша-Дарго граничело на север с Мехтулинското ханство, на северо-изток с Тарковското шамхалство, на юг със Сюргинския съюз /Сирх/, на изток с Каба-Дарго и Кайтагското уцмийство, на запад с Андалал и Казикумухското ханство.В Акушинския и Цудахарския съюзи живеели освен даргинци и лакци и аварци.Многолюдността на Акуша му позволявала да набира 17 хил. войни и да има известно политическо влияние.Властта се оглавявала, както и при други съюзи от наследствен кадия,като акушинският се считал за главен.

  Друг голям съюз бил Буркун-Дарго / Вуркун-Дарго / с главен град Ашта. В него влизали селищата  Кунки, Худуц, Амух, Анклух, Санди, Цирхе.В периода 17 – 18 в. Буркун-Дарго бил подвластен на казикумухските владетели.

  Главно селище на Сюргинския съюз към 18 в. било Ургали (Урари), а преди това Нахки.Този съюз бил многолюден,състоял се от 15 селища и дори имал амбиция да подчини Ицаринския съюз. Последния използвал помощта на кайтагския уцмий,но по-късно станал зависим от него.

  Урахинския съюз или Каба-Дарго включвал селищата Урахи, Долни Мулебки, Мургук, Дейбук и др.Названието „каба” се превежда като „отделен,без връзка”. Съюзът Ганк се състоял от 5 селища с център Уркарах, а до него съюзът Муйра включвал 7 селища.Център на съюза Гапш,състоящ се също от 7 селища, бил Киша.Съюзът Каракайтаг включвал 11 селища,Шуркент – 10, Каттаган – 5.

   Табасаранските съюзи биле следните: Девек-Елеми, Кераг, Суак, Кухрыг.Най-рано възникнал Дирическият съюз,включващ селищата Хив, Хоредж, Лака, Кандик, Арчуг, Цудук, Чувег и др. Съюзите биле образувани на териториален принцип и се управлявали от изборен старшина /кевхи/.

   Лезгинците от Самурската долина също биле организирани в пет съюза на селски общества.Водещ сред тях бил Ахты-пара 1,състоящ се от 12 селища Ахты. Клем, Хуля, Тра, Гогаз, Усур, Кака, Гдунг, Кочах, Мидфах, Сумугул и Хал. Ахты-пара 2 обединявал селищата Хнов, Борч, Гдым, Маза, Фий.В Рутулския съюз влизали 18 селища / Рутул, Хрюк, Зрых, Хулют, Киче, Кахул, Иче, Лукун, Ихрах, Кала, Амсар, Лучек, Шиназ, Чруш, Пилек, Уна, Кина и Хунук./ ,от които главно било Рутул.

  Дозкупаринският съюз включвал 9 селища – Джаба / център /, Балуджа, Джиг-Дхиг, Ихир, Пиркент, Ухул, Филидзах, Храх и Яжиг.Вторият съюз Дозкупара включвал селищата Микрах, Каракюра, Куруш, Мака и Каладжиг.Съюзите се управлявали от старшини и кадии.Селището Мискинджа било самостоятелно и в него определяща роля имало духовенството.

  Още в 14 в. възникнал Курахският общински съюз на река Курах-чай.В 15 в. той обединявал селищата Шимихюр, Гельхен, Анкар, Кочхюр, Штул.

На изток от него до реките Чирах-чай и Гюлгери-чай се намирал Кюра /Кура /.Курах и Кюра запазили независимост от Сефевидите до 16 в.Останалите съюзи като Агулски,Кошански,Ричински трябвало да отстояват независимостта си от казикумските владетели.

 

   Борбата за независимост на всички дагестански общински съюзи не винаги била успешна,но никога не се прекратявала.Тази борба намерила отзвук в обичайното право и различните „съглашения” между отделните общества и съюзи.

   В периода 16-17 в. Дагестан не представлявал единно държавно образование.До 40-те години на 17 в. на дагестанската територия функционирали 7 самостоятелни феодални владения :  Тюменско ханство, Казикумухско шамхалство, Аварско ханство, Кайтагско уцмийство, Табасаранско майсумство, Дербентско и Цахурско султанства.

  Средата на 17 в.  Казикумухското шамхалство се разпаднало и се образували нови владения : Мехтулинско и Казикумухско ханства, Ендирейско, Аксаевско и Костековско княжества, Бамматулинско владение.Тарковските управители получили титула шамхал и тяхното владение започнало да се нарича Тарковско шамхалство.В Табасаран се появило ново образование начело с кадия /Табасаранско кадийство /.В този период Кайтаг бил поделен от двата враждуващи уцмийски рода. – Долен и Горен Кайтаг.

   Всички тези владения се отличавали помежду си с количеството територия ,количеството и етническия състав на населението.В тях се задълбочавал процеса на развитие на феодалните отношения.

Дагестанските съюзи на свободните общини 16 - 17 в.

   Общинските дагестански общества в историческата литература са наричани с термините „свободни общества” , „републикански общества”,”федеративни републики”,”федеративни съюзи”,”федеративни обединения” и др.Броят на тези съюзи в периода 16 - 17 в. не може да се посочи с точност и не винаги е постоянен.Изследователите не са единодушни и изброяват различен брой общества : С.Броневски посочва 12 „федеративни републики”,А.А.Неверовски – 44 „свободни общества”,Е.И.Козубски – повече от 60 „свободни общества”,А.Берже само в Авария преброява 41 общества.

   Територията,където са образувани дагестанските общества,Западен,Централен и Източен Дагестан,представлява планинската и високо-планинската част на страната,където живеят народите предимно от аварската,даргинската и лезгинската езикова група.Образуването на селските съюзи преминава през няколко етапа.Първоначално съюзни общества възникват на територията на Лакз,Табасаран,Шандан,Ал-Карах,Зирехгеран,Серир.След разрушителните нашествия на монголо-татарите с унищожаването на местни феодали и князе ,редица владения упадат и се  засилва значението на отделните общини,като се реставрират общинните обичаи.Някои общества възникват при преселване на съседни територии като Джаро-Белоканския съюз и Салатавия.

  През периода 16-17 в. много от обществата съществуват,а също и техни федеративни обединения като Акуша-Дарго, с цел да се противопоставят на натиска на съседните по-големи феодални образования.

   Най-северно се намирал Салатавския съюз,който се формира в периода 16-17 в. В него влизат селищата : Буртунай, Алмак, Дылым, Гертма, Хубар, Зубутли, Инчха, Гуниб, Бавтугай, Иха, Чиркей, Хадум-баш, Чирюрт, Миатли, Гостала, Зурамкент.За център на обществото се считало селището Чиркей.Разположените в близост до равнината селища Дылым, Гостала, Бавтугай, Чирюрт, Инчха биле подобни на кумикските села,в отличие от аварските.В 17 в. този съюз се намира под влиянието на ендиреевските владетели,тъй като използвали техните зимни пасища за своите стада.Оттук минавал търговски път,свързващ вътрешната планинска част на Дагестан / Гумбет,Анди / с Кумикската равнина и търговските центрове на Северен Кавказ.Това местоположение превърнало салатавци в посредници между аварци и кумики.В съюза живеели кумики,аварци,гуени /гуэны / и тюменци и всички знаели кумикски език.

Територията на дагестанските общества към 1870 г.

   

На запад от Салатавия се намирал Гумбетовският съюз.Според специалисти името му /Гумбет/  означава  от кумикски „обърнат към слънчевата страна „.,а на аварски съюзът бил наричан „бактили” и означава същото.Център на съюза било селището Мехелта,а други също по-големи селища биле  Аргвани, Инхо, Чирката, Сивух, Данух.Чрез търговския път през Салатавия,Гумбет се свързвал с Ендирейското владение.,а също и с Чечня.В Гумбет се заселват някои родове произлизащи от хунзахските хански фамилии,по късно управлявали кратко чеченските общества.

   На юго-запад от Гумбет,по поречието на Андийско Койсу се намирал Андийският съюз,който граничил на север с Ичкерия ,на юго-изток с обществото Кхеди,а на юго-запад с Хиря.Съюзът се наричал Куиннал и в него влизали 9 селища : Гагатль, Зило, Риквани, Ашали и др.Главно селище било Анди,което в началото на 20 в. наброява 1500 двора.В 19 в. между Анди и Гумбет произлязъл военен сблъсък.

/ следва /

Кавказките топоними Гамри и Шандан

по Т.М.Айтберов

   Арабските и персийските автори от 9-11 в. нееднократно упоменават топонима Хамрин /Хамзин /,който от някои изследователи се отъждествява с дагестанския Кайтаг /Хайдак /,а от други с Хумар в Карачаево-Черкесия.Според Минорски ,Хамрин представлява погрешно изписване на Хамри /даргински Х1вямри, Х1ямри / .В 18-19 в. Хамри или Гамри / кумикски Гъамри / се наричат  земите между реките Гамри-озен и Инчха-озен ,населени с кумики и даргинци и които  се намират в Каякетски и Сергокалински дагестански райони

  В 8 в. Гамри е фиксиран като политическо образование включващ речния басейн на Гамри-озен,но се предполага и неговото съществуване в 7 в.Страната Гамри се състояла от голямо число селища /карйа / и един град /мадина,шахр / - Таргу /Йазгу,Иаргва,Баргва,Бар уфа,Бар уза /.В източниците Таргу се нарича също и  „крепост на страната Хамри”, а Ибн Хаййат /ум. 854-55/ го определя с термина рустак,под който се разбира малко полусамостоятелно владение.

  Гамри бил обложен от арабите на 30 хил. муда ззърно / в 7 в. един муд събирал 0,510 кг зърно /,което говори,че неговите жители се занимавали със земеделие и наброявали всяко селище по 20 – 30 дома

  Арменски и арабски автори като Гевонд,Ибн Хаййат,Ибн Асам ал-Куфи наричат града „хазарски” или „хунски” и може да се предположи ,че населението е говорило и на езиците на степните народи.В източниците също се упоменава владетел на Гамри,наричан малик,шах,В  късносредновековен Дагестан съществува политическа форма на организация,при която князът има неголяма дружина и живее в главния населен пункт,чиито жители не носят повинности и представляват неговата „войска”,изхранваща се за сметка на селяните от селищата подопечни на града или крепостта.Може да се допусне,че към 8 в. политическата организация на Гамри и други подобни владения не се различава особено.Вероятно също владетелят на Гамри в 8 в. е бил васал на хазарския каган.

   Първото историческо събитие касаещо Гамри е арабски поход начело с Салман ибн Рабиа ал- Бахили през 652-653 г.Според ал-Куфи Салман преминал Дербент и достигнал хазарски град Таргу / Иаргва /.Населението напуснало града,а арабите продължили към Баланджер.Според Гевонд друг арабски пълководец ,воювайки с хазарите през 713-714 г. достигнал до страната на хуните и се разположил край хунския град Таргу.Според ал-Балазури ,в 722-723 г. арабски предводители имали победоносно сражение със сина на хазарския каган край Дарвагчай.Преди завземането на Баланджер,един от тях имал сражение в страната Хамри и взел по мирен договор селището Хасин1б,чието население преселил в Закавказието в „Хайзан „,.След това същия пълководец се приближил към хазарския град Таргу и след шестдневна обсада принудил населението да сключи мир,което било преселено в Закавказието в Кабалинското владение.

  В 736 г. в хода на военните действия на Марван ибн Мухамед в Армения,от там избягал арменски вожд Вартанес в страната на хуните по думите на Ибн Хаййат,но жителите на Хумри го убили и изпратили главата му на Марван.В периода 738-739,Марван решава да превземе първо земите от басейна на трите реки Койсу и след това да превземе дагестанските владения.Той обсадил Хамри /Таргу / и след месец превзел крепостта.По-късно обсадил друга крепост ,където се криел шахът на владението Гамри и последният поискал да сключи мир.През 50-те години на 8 в. хазарите извършвали походи в Закавказието и може да се предположи ,че в това време Гамри отново станало подвластно на кагана.Мюсюлманите също отвръщали на нападенията и в 791 г. ,наместника на Армения и Азербайджан,Фадл ибн Йахйа ал-Бармаки преминал Дербент и нападнал Хамри,но бил отблъснат.Това е последното споменаване на страната Гамри в арабските източници.

 

Съвременното селище Кичи-Гамри е образувано от оцелелите жители на града Х1ямур-Дарго но не веднага.След разрушаването на града от арабите,спасилите се се разпръснали в околностите.От преселилите се  в с.Усиша,няколко семейства отново се върнали на старото място около 14 в.,което е засвидетелствано в надгробните надписи.На селището било дадено старото име с добавяне на „кичи” – малък

   Изследвайки историческата география на Източен Кавказ В.Ф.Минорски локализира топонима Шандан в Централен Дагестан,в басейна на р.Акушинка.Тук ще изложим друга гледна точка на историка Т.М.Айтберов.

  Ибн Хаййат пише,че в 121/738—39 г Марван ибн Мухамед от Зирихгеран се отправя към Гамри,подчинява го,а след това стига да земята М-с-дар и я превзема и сключва мирен договор.След това отсяда в Лакзан / Лакзан-Киран /.Съгласно ал-Балазури,след Зирихгеран,Марван пребивава в Гамри,а след това в С-н/б/-дан,превзема го без бой,след това обложил с данък хората на шаха на Табарсаран и след това отседнал пред крепостта Лакза.Ибн Асам ал-Куфи съобщава,че Марван подчинява Туман,Гамри,като по този начин превзел всички крепости на страните Сарир,Хамзин,Туман и С-н-дан.След това Марван бил в Дербент и след това тръгнал за Лакз.

  От изброените източници може да се стигне до извода,че названията М-с-дар//М-с-даз ,С-н(б)-дат /С-г-дан// ,С-н-дан представляват различни форми на изписване на един и същи топоним,който условно четем Шандан.Написаното от арабските автори от 9-10 в. ни сочи възможна локализация на Шандан междуГамри и Дербент.

  В друг източник,”История на Ширван и Дербент” се говори,че в 273/886—87 г. дербентският емир Мухамед ибн Хашим напада Шандан и покорява принадлежащите му селища Д-н-к-с и Ш-л-ш-л-и,а именно Дибгаши и Чищили,лежащи в горната част на басейна на река Артозен.В 326/937—38 г. Абу-л-Фаварнс ,с конница от дербенци и кайтакци внезапно нападнали Шандан и вторично овладяват Дибгаши / Днк-ш,Р-б-к-ш /.От тези сведения Шандан може да се локализира на север от Кайтаг,басейна на река Уллучай и включва селищата Дибгаши и Чищили

  Компилаторът от 13 в. ,Якут ал-Хамави пише,че Шанзан представлява територия съседна на страната на хазарите.В долината на река Артозен,съгласно дагестанските арабоезични източници, съществува топоним Баршли.Според ориенталиста Mouradgea d’Ohsson, арабския топоним Баршлийа,където в 6 в. се осъществява срещата на Ануширван с тюркютски предводител,е тъждествен с  намиращия се на река Артозен Баршли.Възможно е районът,който включва басейна на река Артозен да е бил буферен между тюркютската империя и Сасанидски Иран.

  Сведението на ал-Балазури,че Шандан трябвало да плати на победителите еднократно 100 глави добитък и ежегодно  5 хил.муда зърно,говори ,че населението от предгорните територии се занимава със земеделие.В източниците също се упоменава управител на Шандан – сахиб или малик,което го определя като княжество.Според ал-Истархи ,Шандан е страна на неверници,което се потвърждава и от честите мюсюлмански походи срещу него.В източниците също се упоменава,че в периода 1040-1075 г. ,владетелят на Шандан приел исляма,бидейки преди това християнин.

 Айтберов също така се спира на въпроса за определяне на оригиналното название на топонима Шандан,което винаги представлява известна трудност при дагестанските топоними поради езиковото разнообразие и арабското изписване.Даргинците наричат своите съседи кумики и обитатели на река Артозен джандар или джандарт.В такъв случай княжеството разполагащо се между Гамри и Кайтаг може да се  нарича Шандан или Чандар .Интересно е да се отбележи, че с близко име чандыр се нарича особена етническа група от туркменски произход ,отбелязана в 19 в. в Хивинското ханство.

Дарго – дагестанското общество на справедливостта

Отделянето на Дагестан като обособена историческа област продължава хилядолетия през които се оформя неговата главна особеност – историческо единство на няколко групи родствени етноси,запазили различен език и стопанско-културни особености.Тези културни различия и специализиране на стопанските дейности не са довели до разпад и не са попречили на запазването на единна историческа цялост .Осъзнаването на отделните общности се оформя на две нива: принадлежност към единния мюсюлмански свят и принадлежност.към така наречената „малка родина” или конкретно съюзно общество.

Археологическите находки в района на Североизточен Кавказ от периода 3 в.пр.н.е. показват близост и еднотипност с тези от Закавказието,Мала Азия,Сирия до Кюрдистан и Северна Палестина.обитавани от уседнали земеделци ,усвоили бронза.Така наречената „Куро-Аракска раннобронзова култура” се свързва от специалистите с древните хурити.Счита се ,че близки до вече мъртвия хуритски език е древния урартски и може би съвременните нахо-дагестански езици .Чрез различните методи на изучаване специалистите езиковеди са стигнали до извода за съществуване на общодагестански праезик в епохата на бронза около 3 в.пр.н.е.

От 2 в.пр.н.е. археологичните материали започват да добиват различен местен характер,но към 1 в.пр.н.е. се наблюдава ново сближение намерило израз в къснобронзовата „Каякентско-хорочевска култура”.Характерна особеност на тази култура е липсата на уседнали селища,характерно за конните народи и вероятно говори за влияние на скито-сарматската култура.Сложният дагестански релеф способства за образуването на обособени стопански райони без да се губи връзка със съседните райони.Това е довело до създаването на многостранна и сложна единна система от взаимодействащи ,относително самостоятелни териториални общества.Запазва се и народната памет за общ произход изразена във фолклора и митологията

Даргинците са втория по численост дагестански народ след аварците и се самоназовават  „дарган, дарганти, даргва”.

Територията,която заселяват даргинците е ограничена  от реките Уллучай и Рубас на юг,на север от долината на река Шура-озен,на запад от притока на   р.Казикумско Койсу,водещ начало от планината Шунудаг и вливащ се под селището Цухадар,наричан р.Акушинка ,а от даргинците Дарго-хIерк.Към тази територия трябва да се включи и Левашинското плато.

 Изглед към планината Шунудаг

 

Лингвистите разграничават следните диалекти на даргинския език:акушински /днес литературен/,урахински,мекегински,цудахарски,муйрански,сиргински.Кубачински и кайтагския от някои се считат за отделни езици,а от други се приемат като диалекти на даргинския език.При това териториалното разделение на даргинските общества не винаги съвпада с езикова диалектна близост.

Формирането на даргинците като отделен етнос вероятно е започнало през ранния период на желязната епоха / 1 в. пр.н.е. / с постепенно обособяване на жителите на района намиращ се на изток от басейна на р.Казикумско Койсу и на север от водораздела на р. Уллучай и Рубас.

Археологичните материали датирани от тази епоха не се различават особено от тези в съседните територии.Писмените свидетелства също не дават достатъчно определена информация.Страбон съобщава за 26 народа на запад от Каспийско море със свой език и свои царе.Не става известно,кои точно са тези 26 народа и какъв характер имала властта на техните царе.

Много изследователи от 19 в. правят опит да тълкуват самоназванието на даргинците,но не винаги убедително.П.К.Усларов,смята че значението на нарицателното „даргва” е неясно и се използва в названието на пет политически обединения :Акуша-Дарго,Каба-Дарго,Гамур-Дарго,Кайтаг-Дарго,Буркун-Дарго.Тези обединения се състояли от по-малки подразделения ,наричани с думата хуреба,която означава войска.Хуреба е арабска дума,която означава новодошли и може да се свърже с доброволците „газии”,които в 10-11 в. формират отряди с цел разпространение на исляма.В случая думата се използва за обозначаване на кое да е  опълчение.Всяко обединение от селища,община било способно да сформира военен отряд,което е характерно за всички дагестански общества.Аварските общинни съюзи например се наричат „бо”,което също означава войска,опълчение.Също така Усларов отбелязва,че думата „даргва” не определя различна езикова група,а се отнася за общо название на определена територия и може да се отнесе към думата „дарк” – вътрешност.

Така стигаме до извода ,че „дарго” е териториално обединение на няколко „хуреба”.Съседите на даргинците ги наричат с различни наименования: аварците - "ахкуша", "цIедех",кумиките - - "акьушалия",лакците - "аадцши", "цIахар", "хайдакул",”бартхии”/от старото име на с.Усиша- Бартху /.Табасаринците наричат кайтагците -"жвюгъяр", а Кайтаг - - "жвюгъя" и се предполага,че това е името на старо селище,от което са останали развалини.

За произхода на названието Дарго съществува и друга версия,свързана с древния град Таргу в долината на река Гамри-озен.Някои иследователи смятат ,че глухата съгласна „т” е предхождана от „д” и тогава „даргу” може да се свърже с иранското „дар-и-гун” – врата на хуните,подобно на „дар-и - алан” – аланска врата.Тук може да се спомене,че по названието на този град ,даргинците наричали феодално владение Хамри-Дарго.

Като етноним названието „даргинци” се споменава от Йоан де  Галонифонтибус в съчинението му  "Libellus de notia orbis".от 1404 г,където той пише,че на север от Дербент живеят грузинци,даргинци и лезгини.В дагестанските хроники ,като „Тарих Дагестан”,”Дербент-наме” и в руската литература се употребяват, вместо даргинци, термините акушинци,кайтаги,цудахарци.до присъединяването на Дагестан към Руската империя.Вероятно това е свързано с протичането на политическо раздробяване на територията на Дагестан след 15 век.

Расул Магомедов изказва и свое предположение за произхода на названието даргинци.Той счита,че „дарго” произлиза от тюркския термин „дугри”,който означава „справедлив” /тогру – правилен,справедлив/.В такъв случай названието Акуша-Дарго може да се тълкува като Акуша Справедливи ,подобно на Новгород Велики.Може да се предположи ,че всички общества с общо название Дарго,някога са гравитирали към към общ суперсъюз Акуша-Дарго.Пример за използването на термина „дугри” е титула  присвояван на някои владетели на Авария като Уммахан Аварски,управлявал края на 18 в.,който се наричал „дугри-нуцал”Също съществува висш социален слой наричан „догрек-узден”.В андийските общества ,лицата с полицейски функции биле наричани „доргъа-хьол”. В лакския език тази дума означава  благороден,високонравствен,справедлив”.

Характерна отличителна черта на даргинския суперсъюз е наличието на завършеност в правно отношение.Обществото имало определена структура с добре организирана съдебна власт.Изработен бил и подробен кодекс използван от петте общества.Етнографите са записали,че даргинското право е разделено на общо и частно за всяко едно общество.Най-висш авторитет по правните дела сред даргинците бил кадията познаващ шериата  и съдебната власт,избрана на общо събрание на представителите на обществата .Възможно е разработената правна система и правни норми,да са впечатлявали и да са породили предпоставка за названието на тази федерация от общества Дарго-Справедлив.

Алазанската долина и Джаро-Белоканските общества

Алазанската долина се простира по южното подножие на Голям Кавказ между реките Алазани и Агричай. С река Алазани е свързана  древната област Камбисена.Изследователите не са на единно мнение на коя от древните държави е принадлежала първоначално тази област – Велика Армения,Кавказка Албания или Иберия.Страбон упоменава Камбисена прилежаща до река Алазани и представляваща безводна и камениста област през която преминава проходът от Иберия към Албания.На друго място Страбон определя областите Камбисена и Хорзена като най-северни и намиращи се на границата на Кавказките планини и Иберия.От това определение следва изводът,че в периода 1 в пр.н.е – 1 в. от н.е. Камбисена представлява погранична област между Иберия,Армения и Албания,и на територията и живеят представители и на трите етноса. Според Давид Багриатони реката Алазани е получила името си от скитите,заселили се също тук в древността.

 

Според концепцията на редица азербайджански изследователи,наследници на известните от източниците албански племена лбини и силви,живеещи в областта Лпин са кавказките аварци.Съвременното аварско население от Алазанската долина се дели на две групи – лъебелал /тлебели / и хъванал /хвани /.Интересно е също и това,че вайнахите наричат аварците,живеещи край горното течение на Андийско Койсу силе или сули при това изследователите локализират древните силви имено в този район. Според академик И.А.Джавахишвили в името на река Иори може би е скрита аварската дума ор,означаваща овраг,а по-ранното и значение е долина,ручей.Тук можем да споменем също и лезгинската дума КIАМ - овраг,долина и балкарската джар означаваща също овраг.
В резултат на изследвания лингвистът Я.Сулейманов стига до извода,че хунзахският говор на аварския език,преди да се озове на днешната си територия се намирал южно от закаталските аварци.,чиято южна граница се явява р.Алазани.Алазани се явява и северна граница на историческата територия на древните лпини.В средновековни исторически източници се споменава Хузиних,син на Лекан,който изкачил планинските проходи и построил града наречен на неговото име.В Белокански район съществуват два населени пункта Билкан и Цилбан / Ц1албан/.Едно предположение на Шахбан Хапизов е ,че е възможно  топонимът Билкан да произлиза от Лъебел –к1ан от аварски -  място  на лбелите.Най-големите коренни родове – Белокан,Х1алажал,Горгиял и Гъараг1алилал имат общо название лъебелал,а старата част на Белокан се намирала на десния бряг на река Билкан-ор.От другата страна на реката ,малко по-нагоре се намирало древното селище Цалбан,чието название поражда аналогия с името на племето силви.

Друга историческа област ,с която се свързват земите на Алазанската долина е западната част на Кавказка Албания – Ерети,означаващо на грузински място или планина на ерите,но в грузинските източници не се посочват точни граници на областта.Н.Бердзенишвили свързва етнонима ери с грузинските еристави и счита,че тези албански племена играят важна роля за развитието на феодалното общество в Източна Грузия.Една от планините северно от Джар,носи името Эрасул меэр,а преданията свързват нейното име с легендарния Ерос от племето „еразул”. Може да се предположи,че ерите са обитавали тази местност.

  В началото на 7 век,земите на Алазанската долина се намират в сферите на влияние на Сасанидски Иран и Византия.В източната част на съвременен Джар са се съхранили руините на старинно селище Акаван.Надгробни надписи свидетелсват ранен не грузински и не арабски  произход.Заедно с Иберия ,Аран бил една от административните единици на Сасанидската империя.В средата на 7 в. всички страни влизащи в състава на Персия биле включени в Арабския халифат.

Още след смъртта на Мохамед при първите халифи ,арабите започнали завоевания на земи и страни,разположени извън Арабия.В 636 г в битката при Ярмук нанесли поражение на византийците,а след година разбили и сасанидите.Първият арабски поход на север към Дагестан според изследователите се състоял в 643 . по времето на халиф Омар.Тук е интересно да споменем хипотезата на А.В.Гадло,че българите от Кубратовата държава първи имали сблъсък с арабските войни,което е една от причините за отслабване на държавата.В "Этническая история Северного Кавказа IV-Xвв" той пише следното :


"В середине VII в. Оногуро-Булгарское обединение первым приняло на себя удар арабских войск в восточной части Предкавказья.Несмотря на то ,что удар был отбит ,столкновение с арабами привело к ослаблению союза ,чем не замедлили воспользоваться  хазары."



При третия халиф походите се възобновили и биле взети Кабала и Шаки.По това време арабският пълководец Абу Муслим достигнал Джарския район в Алазанската долина.За този пълководец,дагестанският летописец Хайдарбек Геничутлински пише: « и с него дошли множество велики учени и славни праведници,а също и голямо количество войни».

В 60-те години на 7 в. Арабите предприели походи срещу хазарите.Началото на 8 в. се характеризира с непрекъснати арабо-хазарски войни,постоянни походи на арабите в северните земи често по Лекетския път,минаващ през Алазанската долина.Арабският халифат преобразувал албанската църква в монофизитска и засилва арменското влияние в региона.По времето на албанския католикос Нерс-Бакура,албанската църква напълно губи своята независимост.

При  халиф Абдалмалик /685-714 г. / ,възползвайки се от отслабването на Византия,желанието на арабите да покорят Източен Кавказ се възражда,а с него и военните походи в региона.Арабски източник съобщава,че пълководецът Марван ибн Мухамед,брат на халифа,по време на похода си срещу Сарир /Хунзах/,обсажда редица крепости и превзел крепостта «ал-Балал».Тези походи вероятно са свързани с необходимостта от овладяването на стратегическите пътища и проходи през Кавказките планини. Според историческото съчинение «Матиане Картлиса»,Лекетският стратигически път съществувал още в 8 в. и започвал от територията на съвременното селище Джар,минавал през Тала,Чардах,Калал и продължавал в планините на Дагестан

Към 750 г. Арабският халифат губи Кахетия и Ерети.Грузинската държава отново прави опити да възстанови християнството в тези области ,а и своето влияние В грузинското съчинение «Историческа хроника на псевдо Джуаншер» се  съобщава,че управителят Арчил,син на Стефаноз,син на Гурген, дошъл в Кахетия,и я подарил на своите дружинници,след това отседнал в Цукети и построил замък Касри,а в долината Лаквасти издигнал крепост.Цукети се отъждествява от специалистите с Шеки или Цахур,а Лаквасти с Лекетската долина в Закаталски район или с Лагодехи в Грузия,на границата с Белокански район.Съобщава се също,че Арчил не отнел земите на владетеля на Цукети,Абухосро ,под чиято власт се намирали туши и хунзахци.В междуречието Арчил построил град-крепост Нухпати..Някои специалисти отъждествяват тази крепост с древния град  Нуха,днес град Шеки в АР. Г.Гейбулатов свързва Нухпати с аварското селище Нухбик в Закаталски район на границата с Белокански район.

 Така земите на Алазанската долина попадат под властта на източно-грузински царе,като се наблюдава известна асимилация на местното население.

По този начин мюсюлманската религия не могла да се закрепи в този район.Войната на арабите с Хазария продължила около 80 години.Отношението към християните било търпимо,като в отношението си към иудеите и християните, арабите се ограничавали само с налагането на данък харадж.Въпреки отсъствието на централизирана власт,ислямът бавно прониквал в Алазанската долина.В следващите векове ,влиянието на халифата било слабо,а обстановката напрегната.Разглежданата територия се управлявала от владетелите на Сарир.В края на 9 в.дербентските и ширванските емири правили опити за разпространение на исляма главно в Кумух и Сарир.

В грузинските източници се отбелязва,че в началото на 11 в. царят на Кахетия ,Квирик покорява Ерети и създава няколко воеводства,едно от които е Мачинското и в него влизат земите на Алазанската долина с център Шеки.Във втората половина на 11 в. то било присъединено към Грузия.В този период грузинската и арменската църква и мюсюлманството биле в противоборство помежду си,а също и с местното езичество.Независимо от религията си ,местното албанско население съхранявало дълго старинния си език.В този период засилва влиянието си селджукската империя,а нейните владетели последователно внедрявали ислямската религия.Покорените от селджуките Дербент и Ширван се превръщат в мюсюлмански религиозни кавказки центрове.

В селището Цахур, в края на 11 в. било построено медресе.В Рутулския район на Дагестан,намиращ се на границата на Закатало-Кахската зона са намерени епиграфически арабоезични паметници датирани от средата на 12 в. В селището Джар са намерени арабоезични надписи от 13 в. на стената на старинната кула Джункоз-кала.В историята на Джарското общество тази кула играе важна роля и според преданията многократно е възстановявана.Тези паметници свидетелстват,че въпреки господството на християнската религия ,в този район съществували и огнища на мюсюлманството.

От запазените надписи е възстановена фразата «Бурдж ал-Лукман»,а също и стих от Корана.Съгласно преданията по време на монголските походи ,местното население създава малка държава,независима от Грузия.В една от запазените надписи на Джунгоз-кала са указани имената на участниците в това събитие.

Руският офицер М.А.Коцебу в 1826 г. написал една от историческите версиите за възникването на Джаро-Белоканската република и Елисуйското султанство.Населението на Закаталските земи,според тази версия,било първоначално грузинско,а източни съседи им биле гулхадари или в дагестански вариант булхъадари,обитаващи в Дагестан джурмути /ч1урмут1ал/,тленсерухци /къенсер-к1ессер/,кусурци /къусурал/,калялци,мишлешци и цахури /ц1ахур/.Тези територии влизали в Кахетинското царство разделени в две провинции съответстващи на джаро-белоканските и елисуйските земи.Около 13 в. тези гулхадари-булхадари идвали на територията за изпълнение на тежки стопански дейности и получавали заплащане от грузинците.Когато кахетинците престанали да ги допущат в земите си,те сформирали отряди с помощта на дагестанските племена,които извършвали набези и грабеж.В крайна сметка те надделяли и изцяло завзели земите от този район и започнали да налагат мюсюлманската религия.

Според Коцебу първият султан на Кахския район бил грузински княз ,изменил на своята вяра.По-късно местопребиваването на султаните било пренесено от Ках в Елису.Коцебу разказва,че гулхадарите напуснали своите безплодни земи и се заселили в долината.Те се разделили на пет общества – Белоканско,Джарско,Джинихско,Мухахско и Талско.Към всяко общество биле причислени определен брой села  и подчинени селища на завареното население.

Майор Каганов в своите записки от 1831 г. пише,че джарските лезгинци дошли от Хунзах,по молба на грузинците за защита от тяхните съплеменници.Постепенно те се превърнали в господстващи,а грузинците в подвластно население.

И.Линевич,в своите изследвания цитира цахурско предание отнасящо се за произхода на елисуйските князе –бекове.Според него цахурци избирали своите управители сред аристократи,заселили се да живеят в Цахур от несъществуващо планинско селище Хиц,изгонени от там.Тези аристократи,поради прекаленото си възгордяване, биле избити в началото на 17 в.Оцеляла само една бременна жена от техните родове,която се укрила в селището Елису и родила момче Алибек,чиито потомци управлявали и се наричали султани.Линевич също съобщава за съществуването на цахурско-калтакски диалект в елисуйската зона,а също и употребата на особен език в селището Малаха.

 Друго предание,разказано от И.А. фон Потто,гласи че независимото от Грузия  селище Ках носило името Тарагай,по името на своя управител,брат на управителя на Цахур Горги или Георгий-хан и двамата християни.Жителите на Тарагай биле нападнати от мюсюлманите от Хнов и в тази ситуация на тяхна страна се намесил Алибек от селището Хиц.По-късно управителите на Хиц покорили Цахур,а по-късно и Ках и изгонили тамошните управители.

Според Д.Бакрадзе,опирайки се на грузински източници,в древността територията на Закаталски окръг влизала в състава на Кавказка Албания.Към първото хилядолетие от новата ера ,тези земи се оказват в границите на Ерети,княжество населено с грузинци,но изповядващи монофизитство,които в 10 в. преминали към православието.В 11 в. тази територия става ериставство в състава на Кахетия.а в 15 в.  е разделена на два уезда Елисенски и Цукетски.В 17-18 в. ,възползвайки се от неуредици в Грузия,територията е отнета от лезгинци,под които най-често се подразбират аварци и цахури.Опорни пунктове на лезгинците в противостоянието им с Грузия биле Джар и Белокан.Лезгински по произход,а по точно цахурски биле  и някои селища от Елисуйското султанство,възникнали най-рано в 15 в.

В планинските общества от този регион се съчетавали древните норми на обичайното право с тези на шериата.В дагестанските езици съществуват различни термини означаващи обичайно право еквивалентни на арабските урф,адат или адл..В аварският език то се нарича «батл» /баль/. В 17-18 в. В Джаро-Белоканските общества важна роля играят старейшините,наричани кевхи,а с установяването на руската власт – старшини и духовните лица – кади.До 19 в. властта в тези общества се намирал в ръцете на светските управители старшини и кадиите.Те осъществявали и ръководели външната политика,осъществявали вътрешното управление,Избирането на старшина ставало на народно събрание и се съблюдавал специален обряд.Всяка година един старейшина се избирал от всеки тухум не по-млад от 40 години,а избраните старейшини влизали в състава на Съвета на Старейшините.

В средата на 18 в. висшите духовни и светски лица от Джаро-Белоканското общество,представители на други съседни общества и селища се събират в местността Агдам за систематизация и съгласуване  на съществуващите обичайно-правни норми и шериата.Всички норми приети на това събрание са известни под името «Постановления на събранието в Агдам» и могат да се определят като първия правов паметник на Джаро-Белоканското общество

Закаталски аварки

 Днес Джаро-Белоканските общества са част от Азербайджан /Белокански и Закаталски район / и към етническата и религиозна пъстрота може да прибавим и азерска,руска,украинска,татарска етнокултури.

Първи казашки заселници в Северен Кавказ 16-17 в.

Първите руски заселници в Северен Кавказ са новгородските ушкуйници и рязянските казаци.Към 14 в. към бреговете на р.Терек се появяват ушкуйниците  през  Каспийско море ,проникват в устието на реката .Нагоре по течението и те извършвали нападения на мирните жители,крадели жени,женели се за тях и се заселвали по брега на Терек.

В началото на 16 в. този маршрут повтарят и рязанските казаци,чието преселение е свързано с присъединяването на Рязанското княжество към Московската държава в 1520 г.Рязанските казаци живеели по бреговете на Дон и Волга в областта наречена Червленный Яр,където служели като стража и охрана.През втората половина на 16 в. в Северен Кавказ вече съществували няколко свободни казашки селища на рязански и донски казаци ,получили името гребенски казаци.Казашкото разселение обхващало района между реките Терек и Сунжа.Чрез устието на р.Терек се осъществявала връзка с Каспийско море и р.Волга,а също оттук минавал керванния път от Персия за Москва и за Грузия.Реките биле богати на риба, горите пълни с дивеч и имало пустеещи земи.

Гребенските казаци влизали в най-различни отношения с местните кавказки народи.В средата на 16 в. в делтата на р.Терек възниква и така нареченото Теркско низовско казачество.То се формирало от разнородни групи от разорени бегълци от руски и кавказки произход.В 1559 г. те се споменават за първи път при овладяването на селището Тюмен или Терколте,разположено на един от ръкавите на Терек.

Във втората половина на 16 в. На р.Волга са построени редица градове-крепости ,като Самара /1586/ , Царицин /1588/ , Саратов /1590 /.Това води до превръщане на волжките казаци в „служилые”Тези обаче ,които нежелалели да служат на царската власт се заселвали в казашките селища на Яик и Терек.Особено мащабно било заселването след 1576 г. ,когато биле разрушени много казашки селища и трима донски атамани напуснали тези места.Едни тръгнали с атаман Ермак и търговците Строганови,други с атаман Нечай стигнали Яик и положили началото на Уралското казачество,трети – с атаман Андрей Шадра се заселили на Терек в градчето наречено на името на атамана „Андреевский острог”.

Терско-гребенските казаци не  съобщавали своята 

численост на властите,поради това е трудно  да се определи местата и размерът на първите заселвания.Предводителят на вайнахското общество 

Ших-Мурза Окоцки в 1588 г. съобщава ,че с него служат 500 теркски казаци, а турският паша Осман уверявал,че в 1583 г.

на Терек го нападат 1000 казаци.

Едновремено със заселване на свободни казаци,в Северен Кавказ периодично се появяват и служащи казаци.В 1562 г. тъстът на Иван Грозни,кабардинският княз Темрюк Идаров изисква от Москва помощ и при него е изпратен воеводата Г.С.Плещеев с отряд от 500 стрелци и пет атамана с казаци също 500 на брой.С тяхна помощ Темрюк подчинява друг

кабардински княз Пшеапшоко Кайтукин и му налага данък.

През септември 1565 г. Темрюк изисква помощ и са 

изпратени два отряда служащи казаци възглавявани от воеводите И.Дашков и Д.Ржевски.Отново разгромяват владенията на княз Пшеапшоко Кайтукин.

В 1588 г. в устието на Терек е построен град-крепост Терки ,в който са изпратени две хил. стрелци водени от

 А.И.Хворостинин и 800 казаци.Тези казаци носели 

задължителна царска служба,биле пеши и биле използвани 

от руското правителство като вспомагателна сила във 

военните акции в Северен Кавказ.Изпълнявали своята 

служба срещу парично и продоволствено заплащане и както и стрелците се подчинявали на воеводата.Често в документите

 от това време стрелците и казаците се споменават с общото название „государевых ратных людей”.Често руската администрация се обръща към свободните казаци с молби за участие в руските акции.

Висш орган на властта в казашката войска било събранието /круг/,на което се решавали всички важни въпроси,отношенията с руската администрация и със севернокавказките владетели.Събранието изпращало посланници с писма и молби,занимавало се със съдопроизводство,регулирало стопанския живот.На събранието избирали войскови атаман,обикновенно един от  атаманите на отделните селища с най-голям авторитет.По време на поход се избирал и походен атаман,който имал неограничени правомощия.Второто лице в йерархията бил есаулът. Отделните казашките селища също се управлявали от събрание,което решавало различни въпроси и избирало атаман и есаул.Обикновенно казашките селища носели имената на своите първооснователи или на атаманите си.От документите от 17 в. са известни сведения за терско-гребенските селища  Леонтьев, Шадрин, Курдюков, Уразов, Аристов, Гладков, Кирьянов, Потапов, Оскин, Яковлев, Андреев, Куклин, Лопоногов, Кондратьев, Симонов.В памет на най-почитаните атамани кръщавали и местности като Сарафанников Яр, Леонтьев Юрт.

Появата на свободни казашки селища в Северен Кавказ в

 16 в съвпада с активизирането на руската политика в този район.След превземането на Казан и Астрахан ,руската държава се разширява до Каспийско море и започва да установява връзки с кавказките владетели.Но това  изостря отношенията на Русия с Турция и Иран.По това време Русия се превръща в централизирана държава с все по-растяща роля в  международната политика.В този период в Северен Кавказ съществували малки феодални владения,враждуващи помежду си.Това пораждало апетитите на Кримското ханство и Турция за овладяването на Северен Кавказ и Астрахан.Съпротивлявайки се на тези опити,някои от кавказките владетели се обръщали за помощ към Русия.

Строейки първите руски градове-крепости в Северен Кавказ,руската администрация започва и контакти със свободните казаци ,заселили се по реките Терек и Сунжа.Терско-гребенските казаци биле опитни войни и в кавалерията и пехотата и добре се ориентирали в местността.Под техен контрол се оказват важни търговски и стратегически пътища ,като линията Темрюк-Пятигорье-Эльхотово-Терки-Дербент.

Във втората половина на 16 в. започва сближаване на

 терското казачество с Русия.Отначало руската 

администрация използвала свободните казаци  за определени задачи ,като съпровождане на посолства,охрана на превози,

в строителството на градовете-крепости и в някои походи.В замяна получавали парично и продоволствено заплащане.

Такива задачи свободните казаци изпълнявали само когато 

това не нарушавало техния интерес .Често казаците 

отказвали изпълнението на някои задачи и с цел да повишат цената си.

В 1651 г. бил построен Сунжанский острог,който бил 

защитен от природни прегради.Градът имал 

военно-стратегическо и търговско значение и в неговата

 охрана участвали и терски казаци.Самите терски казашки 

селища окръжавали руската крепост и по този

 начин се превръщали в надежна преграда.

Така се създала първата укрепена линия между 

устията на Терек и Сунжа.Река Терек се превръща в 

официална руска граница,по левия бряг на която се 

простирала редица от казашки селища,а град Терки става 

стратегически пункт от тази линия.

Укрепването на Русия в Северен Кавказ довежда до недоволството на Иран и Тарковския шамхал.Октомври 1651 г. иранският шах изпраща към руската крепост войска с участието и на шамхала.Към отбранителите на крепостта се присъединил и кабардинския княз Муцал Черкаски,а казашките селища преграждат пътя на неприятеля.След две седмици обсада и неуспешни опити за щтурм иранската войска се оттегля,като подлага на унищожение казашките селища,което влиза в историята като „Къзълбашкото разорение”.Жителите на Сунженский острог го напущат и се връщат в Терки.Русия изпраща допълнителни военни сили включително и с „огненным боем”.Близо десет от терско-гребенските селища останали невъзстановени, а много от казаците загинали или биле отведени в плен.

През 1656 г. терските казаци взимат участие във войната с Швеция при превземането на няколко крепости в Ливония и показват качествата на казашката конница.

В 1633 г. Малката Ногайска орда,бидейки васал на Кримското ханство, извършва редица нападения по руската граница.В 1636 Г. Русия организира военен поход срещу ордата ,в който взимат участие с конни отряди  кабардинци и терски казаци.Кабардинци и казаци взимат участие и в отбраната на град Черкаск на р.Дон ,обсаден от кримския хан в 1645 г. 

По време на въстанието на Степан Разин част от терските казаци се присъединяват към него,останалата част остава лоялна към руската държава.В 1671 г. отново кабардинци и терски казаци взимат участие в освобождаването на Астрахан.В периода 1677 – 1682 г. терските казаци участват при отблъсването на кримски войски при различни акции.

В края на 17 в. Русия периодично подпомага казашките селища с продоволствие и пари.За една година казаците получавали по три рубли и два фунта барут атаманът и по две рубли и един фунт барут редовите казаци.Постепенно свободното терско казачество се превръща в съставна част от руската армия.Дълго време отношенията между двете страни биле като между равноправни субекти.