Свански език

   Още на границата на старата и новата ера, Страбон споменава Souvvoi като племе, живеещо в Западния Кавказ "над" Колхите, които дадоха името си на Колхида и надеждно идентифицирани като картвелски племена от зански клон доминиращи в Диоскурия, т.е съвременен Сухуми.

  От съществено значение е да се отбележи че в онази епоха той очевидно е бил второстепенен език, тъй като говорителите му са споменати от Страбон при изброяване на редица други малки народи в региона [Latyshev 1947: 214, 217] Ние намираме важна насока за локализирането на този език у Плиний (23-79 г. сл. Хр.),който отбелязва, че река Хоб протича през района на Сваните [Латишев 1949: 290], зад чието име , както обикновено се вярва, се крие един от притоците на Риона - Ингур, в горното течение на което все още живеят сваните. Съответстваща зона ще се разшири допълнително, за да включи поне част от планинска Мегрелия, ако приемем, че реката Хоб е съвременна Хоби - различен приток на Риона.
  Следващ по време на указване е съобщението на Клавдий Птоломей І 90 – 168 г. от. н. е./ , който назовава сред племената по черноморското крайбрежие на Закавказието „ сваноколхи“ [Латышев 1948: 249] - EOUCCVVOKO/IYOI .
  Сред съобщенията на византийски автори, се споманава, че на границата между сванското племе мисимиани (в последния етноним, съществуващата историографска традиция не без основание вижда гръцко предаване на самоназванието на сваните muswari) и апсилите, т.е. Абхази, се намира крепост TvP ^ A-O ^, т.е. модерна Цебелда, която сякаш указва селището на племената Свани в онази епоха недалеч от морския бряг или, може би, дори на самия бряг (вж. [Меликишвили 1959: 92]).
  В сванските приказки често действието се извършва на морско крайбрежие и сред персонажите се срещат чайка и „морска свиня“, тоест – делфин. Антропологическата близост на абхазите със западногрузинския антропологичен тип се обяснява от някои изследователи с това, че група западни картвели са преминали на абхазко-адигски език.
  Според Н.Я.Мар в древногрузинския превод на Библията се срещат някои сванизми, а също възможност в древността между занските и грузинските племена първоначално да са живеели племена говорещи на свански език. Крайният извод на тези и други съображения, посочени от различни автори е, че през вековете ареалът на разпространение на сванския език постепенно се е съкратил, достигайки днешните очертания.
  Ограничените контакти на сваните със съседните народи последните столетия свежда чуждоезиковото влияние до по-малки размери, главно в лексиката, като се отбелязва отчетливо място на осетински и балкарски езици. Това способства за съхраняването в сванския език архаични черти, изчезнали в другите родствени езици. Г.А. КЛИМОВ, ДВА ТЫСЯЧЕЛЕТИЯ ВНЕШНЕЙ ИСТОРИИ МАЛОГО ЯЗЫКА (СВАНСКИЕ ДАННЫЕ), 1996 г.

Кумикски етични норми в семейството

по Внутрисемейный этикет кумыков в XIX — начале XX веков, Крамынина Камилла Магомедрасуловна (2018)

   В семейната организация на кумиките / кумыки / съществували два вида семейство: голямо, неразделно – уллу агълю и малко - бир уьй агълю. Съществувала и трета форма – преходна, когато синовете са отделени имуществено и се заселват до бащиния дом. Отношенията в семейството били построени върху патриархални норми, при които всички членове на семейството се подчиняват на главата на семейството, а младшите членове на по-старшите от тях.

Terki,  http://dargo.ru

Главата на семейството обикновено бил дядото – уллу ата, дада или бащата – атай, ата.

   Главата на семейството бил пълновластен господар не само на имуществото, но и на съдбата на неговите родственици. Въпреки това неговият авторитет зависел от неговото справедливо управление и умение да въдворява разбирателство между останалите членове на семейството. На него се възлагали всички организаторски и управленски функции и от неговите способности зависело цялото семейство. Официално тази ръководна роля продължавала да се приписва на старшия в дома, дори и когато е много възрастен и немощен. В такъв случай неговия статус макар и неофициално преминавал към неговия брат, но по-често към старшия му син.

За приемането на решения, често главата на семейството се съветвал с по-възрастните му членове и свиквал семеен съвет. В този съвет, по думите на С. Ш. Гаджиева, влизали „обычно сыновья главы семьи, и некоторые старшие опытные женщины.“ При много важни въпроси, когато семейството трудно взима решение, той се обръщал към ръководстващите по-големи, родствени патронимически групи.

   На главата на семейството се отреждало почетно място в дома - тёрь, разположено срещу вратата, застлано с вълнени покривки. Никой не можел да сяда на неговото място, дори и в негово отсъствие.

   Съгласно етикетните норми, общуването на главата на семейството със своите деца било подчертано отчуждено. Никога не вземал на ръце малките деца, дори когато са сами или жена му е заета с работа. Изисквало се да бъде строг и емоционално сдържан. За провинение било разрешено да прибегне към физическо или морално наказание. Най-страшни се считали наказания от вида „отлъчване“ - забрана за участие в обща трапеза от три дни до една седмица, забрана за участие в семейните дейности за няколко дни.

   Съществувало строго разделение на труда. Към мъжките задължения се причислявали оран, всички полеви дейности, грижа за добитъка, пастирство, строеж и ремонт на стопанските помещения, отбиване на феодални и други повинности.

   Второ по значение лице в семейството след главата е неговата съпругата. При достигане на определена възраст можела да приеме участие в семейния съвет. Старшата жена в кумикския език се нарича абай, апай, уллу ажай.

   Явявайки се стопанка на дома, тя носела ключовете от дома и сандъци и се разпореждала със запасите от продукти. Ако била нетрудоспособна, приемала само ръководни функции и се грижела за децата. Избирала за себе си по-леките дейности, а на снахите давала по-тежка и непрестижна работа. Всяко нареждане било придружено с хвалебствен отзив като например „ На теб ти се получава по-добре“. След нейната смърт, нейните функции поемала старшата от снахите, съпруга на старшия син. Старшата жена също имала задължения пред снахите от етично естество. Тя не можела да влиза в техните стаи без покана и се стараела да не пристъпва прага на стаите, без тяхно знание.

   Завърналият се от далечно пътуване старши син бил длъжен първо да попита за здравето на майка си и да и предостави възможност да се разпореди със закупените стоки.

   Обичайните практики в отношенията мъж- жена също биле строги. Мъжът не можел да нарича жена си с малкото и име, а употребявал изрази от рода на „нашата стопанка“, „нашата майка“ и др. Жената за да се обърне към съпруга си изпращала при него децата с послание и в много редки случаи се обръщала към него директно. Тя също използвала изрази от рода на „вашия баща“, „вашия господар“. По думите на Манай Алибеков, жените не се бъркали в работите на мъжете, правили всичко каквото каже мъжът им, не се хранели или пиели вода пред тях, не говорели никога със свекъра си, когато мъжът им пътувал никога не лягали да спят. Умукусум Магомедова си спомня: «При своём муже я головы не могла поднять или в глаза ему посмотреть, боясь оскорбить его этим» .

Alain Manesson Mallet, 1683 год. , http://dargo.ru

   Мъжът никога не повишавал тон на жена си в присъствието на децата, още по-малко си позволявал да я удари, не я упреквал и не я унижавал. Ако имало скарване, децата не присъствали. Проявата на жестокост и насилие се считало за позорна.

Децата дължели почтително отношение към двамата си родители. Въпреки традицията, в отсъствие на бащата, синът или дъщерята си позволявали да оспорят някое решение на майка си или да изразят недоволство и несъгласие. Въпреки това последната дума била на майката.

Авторитетът на жената зависел от умението и способността и да повлияе върху решенията на мъжа си, да създадат уютна атмосфера в дома.

   Старшият син се явявал пръв помощник и наследник на главата на семейството и останалите по-млади братя и сестри му дължали почтително отношение. Когато влизал в стаята, младшия му брат бил длъжен да стане и да седне когато получи разрешение за това. Когато се срещнат яздейки, младшият трябвало да изрази приветствие като се изправи на стремената, а старшият да му отвърне с кимване на глава. Ако старшият брат заговори младши, когато вторият се намира на балкон или възвишено място, то младшия го молел да го изчака докато слезе , за да продължат разговора. Фамилиярно и емоционално поведение между братята се считало за неприемливо, за разлика от отношенията между сестрите, които можели да си позволят телесно докосване и прегрътка. Забранено било на сестрите да се шегуват и присмиват на старшата сестра. На сестрата се допускало да се обръща с ласкави имена към брат си единствено в случай, че тя е старша, а той не е достигнал пълнолетие.

   На гърба на младата снаха се струпвали всички тежки дейности. Към нея се обръщали не по име а с „невестке“ - гелин, а ако са няколко в дома към това определение добавяли името. Младшата снаха се обръщала към по-старшата с името добавено към бажив- ласкаво обръщение към по-възрастна жена. Сред кавказките народи, в това число и дагестанските особено характерен е така нареченият „обычай избегания“ между съпрузи, между родители, между съпругът, съпругата и родствениците на техния партньор. Според С. Ш. Гаджиева «у народов Дагестана обычаи избегания проявлялись в редуцированной, осколочной, порой в трудноуловимой форме»
[Гаджиева, 1985, с. 174]. Ако съпрузите биле принудени да стоят в общата семейна стая те се държали помежду си отчуждено и общували чрез посредници – други членове на семейството.

Всички етични норми и забрани регулирали поведението на членовете на семейството и създавали особен порядък и култура на съвместния живот.

Хазаро-арабските войни в кумикския фолклор

по Анжи-наме превод на руски език и коментари Абдулхаким Аджиев

 Кумиките са един от многото народи в Дагестан. Предполага се,че това са племената споменавани още от Птоломей като ками или камак,а също и че са потомци на хазарите.

   Кадир – Мурза е кумикски летописец от Амирханкент/Кяхулай/ творил в края на 18-началото на 19в. Използвайки местни исторически източници, предания и легенди написва в 1780г трактат Анжи-наме. Ръкописът на даденото съчинение е намерен 60-те години на 20в в личната библиотека на местния библиофил Пайзулла Кадиев от литературоведа С.М.Алиев. Фрагменти от него са публикувани в 1974г,1976г и 1989г

   Анжи или Инжи е град на брега на Каспийско море принадлежащ на Хазарския каган наред със Семендер, Ирхан, Голям и Малък Маджар, Джулат и Шехри Татар. Известен е от 7-8 век от периода на арабско-хазарските войни. Археологическите материали подтвърждават съществуването на средновековно укрепление край съвременния град Махачкала, а именно остатъци от две мощни крепостни стени,спускащи се от планината Тарки-тау до морето, ограждащи територия която била улус на хазарските царе.

   В сказанието за битката при Анжи намират отглас събития от времето на арабското нашествие в Кавказ. Интересен момент на фолклорното произведение е присъствието в него като герои наред с обикновенните хора и кумикски богове като Тенгири, Алав – бог на огъня, Авамча – бог на горите, Камари, Сангар – бог на лова. Образът на Алав напомня за Прометей и грузинския Амирани и също е прикован за скалата за да не помогне на хората в тяхната битка. Имената на боговете имат тюркска основа с исключение на Камари, което се среща в грузинската митология като богиня на мълнията, а също и в Средния Изток и Индия. В сказанието се говори, че враговете идват за да изпият кръвта на Тенгири, което може би говори за борба за независимост, но и за опазване на националната религия.

                                                          ~~~

   Управител – диванбаши на град Анжи бил бий батыр / княз богатир/ Карткожак. Той имал трима синове, старшият от които Темиш предава родината и ненавижда своя младши брат Айбек, заради девойката Айкыз, сестра на знаменития батыр Исак, живеещ в Грузия.

   Когато арабите нападат града, Карткожак проклина сина си Темиш в името на боговете Тенгири, Авамча и Алав пред цялото общество. Айбек дава клетва пред слепия си баща. В началото сраженията са край града , но постепенно врагът навлиза в него. Градът бил обхванат от пожар,в който гори и скалата на Камари, обладаваща вълшебна сила. Към съседите са изпратени посланници молещи за помощ.

"Зовите все близкие нам народы,
Пусть из Язи поспешат Темирбек и другие,
Пусть быстро подоспеют горские парни из Кази,
Пусть гонцы доскачут до места Арак,
Пусть они забудут старые обиды, приедут,
Пусть узнают друг ли враг или чужим стал близкий!
Пусть ради Камари сплотятся (вблизи),
Позабыв свои старые обиды
Пусть булканцы запрягут свои арбы, (оседлают) своих коней,
Пусть спешат заставляя буйствовать своих тулпаров,
Чтобы могли быстрее подоспеть к нам!"

   Тук според анализаторите Язи е име на местност или страната на асите, под Кази може да се подразбира селище Кумух, съществуват планини с името Аракъ в Чечня и Авария, а под булканци може би се имат предвид балкарците живеещи в областта Балкан.

   Но отникъде не идва помощ, градът гори и геройски загива Айбек. Годеницата му Айкыз била ясновидка и изпращайки молба към Тенгири разбира, че помощ от него няма да има. Тогава се обръща към боговете Алав и Авамча изпращайки две птици Бийдаяк, които в кумикския фолклор са подобни на жар-птица.

   Но в небето Тенгири не допуска птиците до планината Артлантау, а самия Алав привързал към скала. Трещят гръмотевици,сипе се проливен дъжд,но Алав успява да се освободи.Той и останалите нарти тръгват на помощ, но тъмен облак,стръмни планини и силни ветрове се изпречват пред тях. Накрая Тенгири и други деви закрива слънцето с лика си. Но Авамча и Алав събират дървета и запалват огън и продължават напред. Стигат до Анжи и отново се разгаря битка. Нартите окръжават девите и ги хвърлят в бездънна яма.Врагът отстъпва.

   Изменникът Темиш показва на изнемогващия от жажда противник извор и щурмът се възъбновява. Въпреки, че жителите на Анжи се бият геройски, те изнемогват и помощта от други земи закъснява. Накрая врагът превзема града и Темиш се радва, че е достигнал целта си. Предводителят на арабските войски му дава хиляда златни динара и го назначава за диванбек на града. Останалите живи се укриват в крепост, разположена в труднодостъпна местност. Сред тях се намира и Айкыз. Враговете решават уморят криещите се от глад, жажда , а също разпалват големи огнове за да се задушат от дима. Вълшебницата Айкыз пише писмо до враговете

"Я согласна стать рабою Темиша, (Только) нужна двухдневная передышка для этого. За это время мы хотим опомниться, А Темишу так. или иначе быть нашим хозяином"

Тя тайно, през труднопроходими гори извежда всички хора от крепоста до Ирган и Балх / Иргъан ва Балкъ /.  На третия ден Темиш влиза в крепостта, за да се сближи с Айкыз. Качват се на най-високата кула на крепостта. Когато бдителността на Темиш е намалена, Айкыз го хваща и заедно с него се хвърля от кулата.

Колкото-толкова

Кумикски обряд "откупване на петела"

Кумикски обичай булка, сватбен обичай, ногайски театър и дербентски обичай за викане на дъжд

Чеченски генетичен проект

по статията на Чокаев Х. К., Чокаев А. Х., Арсанов П. M.
"О происхождении чеченского и ингушского народов в свете данных генетических исследований "


До сега, благодарение на този генетичен проект са тестирани 134 чеченци и 55 ингуши.  Целта на чечено-ингушките проекти е да се тестират представители не само на всеки отделен тейп, но и на отделните родове, тъй като чеченските обединения тейп не винаги възникват на кръвнородствен принцип. До сега са тестирани няколко тейпа и общества, а именно тейповете Курчалой, ЦIонтарой, Гордалой, Аькхи и Хьулхой, обществата Шатоевско и Галгаевско.

   Изследванията потвърждават родството между  чеченския и ингушкия народ, а също и родство с други кавказки популации, както и генетическата близост на кавказците с населението на Средния Изток /Иран и Турция/. Голяма част от съвременните кавказци се отнасят към близкородствени мъжки хаплогрупи от средноизточен произход I-M170, J1-M267, J2-M172 и G-M201, наречени „средноизточни” генетични кланове. Първата миграционна вълна в Европа, известна като Aurignacian culture преди 42 хил. години идва от Средния Изток се състои от хаплогрупите F-М89, IJ-M429 и J-12f2.1, които са преки предци на кавказките кланове. Втората миграция в Европа, известна като Gravettian toolmaking culture се състои преди 30 хил. години и се свързва с хаплогрупата I-М170. Третата миграция известна като неолитна „дифузия на земеделците” може да се свърже с хаплогрупите J2-M172 и G-M201.

  Около 3 хил.пр.н.е. представители на Азия и Арабския полуостров постепенно частично унищожават или изтласкват на север и южните части на  Европа автохтонното население, при което прикавказките племена се съхраняват само в труднодостъпните планини. С новото население се появяват нови генетически кланове R1a1-M17, R1b-M343, N-M231, Q-M242, J1-M267, J1c3-P58 и E-M35.
 
   Едно от най-многочислените семейства в Кавказ е това на хаплогрупата J2-M172, което включва и субгрупите J2a1b-М67, J2a-M410, J2а1-L27, J2a1b1-М92, J2b-М102. Счита се, че тя е възникнала в южната част на Анатолия преди около 20 хил. години. Свързва се с разпространение на земеделието и културите Чатал-Хююк, Шомутепе/Азербайджан/, Буго-Днестровска, Старчево-Кришска култури. В съвремеността болшинството потомци от това семейство принадлежат на по-млади субгрупи.

 

  Субгрупата J2a4b-М67 се заражда на територията на Турция преди 11,8 хил. години и се свързва с културата на Троя, островите  Лесбос, Лемнос /синти, карийци, минойци и пеласги/ и Хиос /лелеги и карийци/, а също и с хурито-хати и етруски. Днес тя се среща при ингуши – 87%, чеченци – 58%, Грузия - 15%, Армения - 12%, Осетия - 4-23%, Анди - 14%, Балкария - 10%, Черкесия - 11%, Абхазия - 9%.Турция (6-8%), Иран (1-9%), Ливан (8%) и Израил (4%),  Италия (10%), Гърция (о. Крит - 10%), Тези данни не отчитат наличието на подклонове в самата субгрупа. Към този момент са известни три нейни клона, които от своя страна също се разделят на подклонове. Чеченския проект желае да открие всички хора, свързани по-тясно с вайнахските клонове или имат близко родство с тях. Установено е, че вайнахските представители на тази субгрупа принадлежат на два клона, един от които е самата J2a4b-М67, която е открита при чеченците, и почти неприсъства при ингушите. Намерена е при иронците – туалци, дигорци, единични представители при рачинците от Грузия, ногайци от Северен Кавказ и италианци.

   Друг клон на J2a1b-M67 има мутация CTS6804 и се обозначава J2a1b-CTS6804. Хората от този клон са носители на рядката STR-мутация DYS454=13-14. Представители на този клон се срещат в Източна Грузия, а също и в Европа /Украйна, Унгария, Швеция, Великобритания, караими, татари и др./. Всички те се обединяват в една общност, чийто хипотетичен праотец е живял преди 3230±500 години.Тази дата на зараждане на субгрупата не е окончателна и може да се промени при новопостъпили данни. Известное, че съществуват представители в Италия, но те не са включени в изчисленията. Друг въпрос, който възниква е къде точно е възникнала тази субгрупа, къде е нейната прародина. Предположенията са, че тя не е възникнала в Чечня и Ингушетия, но е мигрирала на тези територии през Грузия едновременно двата и клона в една миграционна вълна. Наличието на клонове на  тази субгрупа в Източна Европа у караимите и татарите показва, че след установяване в Северен Кавказ нейни представители са участвали в европейските миграционни процеси от последните 2 хил. години – скито-сарматски, хунски, хазарски, татаро-монголски.

  Субгрупата J2a1b-CTS3261 е по-стара от субгрупата J2a1b-CTS6804 и нейните носители притежават характерна STR-мутация DYS454=12. Чрез нея са открити голяма група хора, живеещи в различни части на света: Грузия, Северен Кавказ /осетинци, балкарци/, Армения, Турция, Италия, Испания, Португалия, сред сефарадските евреи, особено фамилията Коен и др. За окончателно потвърждение, достатъчно е тези хора да се тестират допълнително по снип CTS3261. По предварителни оценки, хипотетичния основател на субгрупата е живял преди 4860±750 години.


По честотата на наличие на субгрупата J2a1b-CTS6804 и по-старите субгрупи  J2a1b-CTS3261, J2a1-PF5119, J2a-PF4610 е очертана територия обхващаща Грузия- Армения – Източен Анадол, където с най-голяма вероятност се е зародила протонахската популация. Възможно е от тази територия да са се осъществили и миграции през Босфора към Европа.


  Субгрупата J2a1b-CTS6804 се състои от два клона всеки с подклонове. Първият клон се състои от два подклона , към по-големия от които принадлежат 22 % от чеченците и ингушите, наречен „нахски” клон. Праотеца-основател на този клон е живял преди 1550±260 години. Преди 1360±200 в това генетично семейство се появява мъж със STR-мутации DYS385a=12 и DYS641=9 и става основател на втори клон, към който днес принадлежат 14 % от съвременните чеченци, голяма част от които от един тукхум. Възможно е зараждането на този клон в определен район на Пешхойските планини и да е свързан с вътрешна миграция. 

 

   Какви изводи за историята на чеченците могат да се направят от резултатите от изследването на субгрупата J2a1b-M67. Представителите на нахския клон на субгрупата J2a1b-CTS6804 са заели планинския район от Маистов до Джейрах преди 1550±260 години. Историците асоциират това население с историческата Дзурдзукетия на Леонти Мровели или с Кистетия и Дзурдзукетия на Бахушти Багратиони. Преди 1600±290 години на територията на днешна Южна Осетия се появяват представители на нашхоевския клон на субгрупата J2a1b-M67, който може да се асоциира с племето двали, споменато от Леонти Мровели.

 

  Арменските носители на субгрупата J2a1b-М67 имат мутация CTS3261 и се явяват непосредствени предци на нахската субгрупа J2a1b-CTS6804. Предварителните изчисления показват, че общият праотец на тази субгрупа е живял преди 3230±500 и е възможно тези изчисления да не са окончателни. Това време може да се свърже с Урартската държава съществувала от 13 до 6 в пр.н.е . Интересен момент е съвпадението на края на Урартската държава с появата на субгрупата J2a1b-CTS6804 в Източна Грузия, чийто праотец е живял преди 2420±470 години. Предците на нахите, проникват във високопланинските райони на Чечня и Ингушетия, вероятно през територията на Грузия.  В резултат на вътрешни миграции и мутации в средното течение на Аргун, се появява по-млад генетически клон, който в по-късни времена продължава да заселва територии на север и изток като Ичкерия и Чеченската равнина. 

   Втора по численост в нахската популация се явява субгрупата J1a3-Z1828 съставляваща съответно 25% и 8% в Чечня и Ингушетия. Това семейство се отличава със STR-мутация DYS388=13-14. Според учените тя се заражда в Източна Турция, тъй като на тази територия се наблюдава нейното най-голямо генетично разнообразие. Счита се, че нейните представители заселили планините Тавър, Кавказ, Загрос заедно с представителите на „земеделските” хаплогрупи J2-M172 и G2-P287, участвали в разширението през неолита на неполивното земеделие и полуномадското скотовъдство от територията на „плодородния полумесец”. Нейните съвременни носители живеят предимно в Източна и Централна Европа, в Турция и Армения се срещат рядко. В тези райони преобладават младшите родствени субгрупи J1a3a-Z1842, J2a3a-CTS1460, J1a3a-L972 и др. Това може да се обясни с факта, че европейската миграция се е състояла в древни времена, когато тези младши субгрупи все още не са се породили. Севернокавказката миграция се е осъществила, когато тези нови субгрупи вече са съществували в по-късен период и представителите им стават основна част от нова популация в резултат на генетически дрейф. Изчисленията показват, че общия праотец на субгрупите J1a3a-Z1842 и J1a3a-CTS1460 е живял преди 3680±590.

По-точен е резултатът на праотецът-основател на субгрупата J1a3a-CTS1460, който се базира на повече данни и показва, че той е живял преди 3750±580.  70 % от всички нахски представители на J1a3-Z1828 се отнасят към тази субгрупа. Учените свързват дагестанските и чеченските представители на тази субгрупа с Гинчинската култура в епохата на средния бронз, която се трансформира в Каякентско-Харачоевска култура /края на  2-то - нач. 1-то хил. пр н. е./

При семейството на субгрупата J1a3-Z1828 отсъства ефекта на праотеца-основател, а генетическата връзка между нейните представители трудно се установява. Според изследователите  през 3-2 хил пр.н.е. по време на залеза на Куро-Аракската култура и зараждането на Гинчинската култура е произлязла значителна смяна на демографския състав на Източен Кавказ. В района се появява ново население с източно-анатолийски произход. Както урартската субгрупа J2a1b-M67, която се заражда в Анатолия, така и J1a3-Z1828 се заражда в този район и също принадлежи на земеделско население. Представителите на тези две субгрупи се явяват вероятно различни народи с различна история, но принадлежащи към по-голяма генетическа общност на хурито-урартската култура.

   Трета по численост за нахския етнос се явява субгрупата L1c-M357, съответно при чеченците и ингушите съставляваща 15,8% и 8,6%. Представители на това генетично семейство се срещат в тейповете аккхи, кей, белхорой, цорхой, цорой, харачой и др. Тази субгрупа се появява в Централна Азия, вероятно в Пакистан, тъй като в малка честота се среща при всички народи от този район. Предварителни изчисления показват, че нейния основател би могъл да живее преди  4300±680 години.

  Началният пункт на миграцията и е в Северна Индия, откъдето през Южен Иран се премества в Южен Кавхаз/Карабах/ и оттам в Чечня и Ингушетия и накрая в Източна Европа. Възрастта на основателя на европейския клон съставлява 3190±700 години, а на чечено-ингушкия - 650±140. Нахския клон е млад със силно изразен ефект на праотец-основател и близко генетично родство на всички членове. Възможно е появата и да се свърже с татаро-монголското нашествие на Тимур. Другата вероятност е основателят да е единствен оцелял от древен род, претърпял пълно унищожение и преживял ефект на „гърло на бутилка”. Трябва да се отбележи също по-голямата древност на гръцките и татарските представители на тази субгрупа. Възниква въпрос, ако тази субгрупа не се открива при гърците от цял свят, защо съществува при кримските гърци. Като прибавим и наличието на нахската субгрупа J2a1b- CTS6804 сред караимите от Крим можем да предположим, че става въпрос за миграция през хазарския и аланския период.

  Представителите на субгрупата Q1a3a-L53 сред чеченското мъжко население достигат 6% и принадлежат на тейповете гордалой, агишбатой, энгеной. Сред ингушите тя все още не е открита, но възможност да съществува и при тях има. Тази субгрупа се отнася към семейството на хаплогрупата  Q-M242, която се заражда по предварителни предположения, преди около 20 хил. години  североизточния район на Иран и е представена в популациите на Централна Азия – монголи, уйгури, китайци, и в Сибир – тувинци, алтайци, кети и др., в Америка сред южноамериканските индианци, а също и сред ескимоските племена. Нейни субгрупи, макар и с малки честоти присъстват в цяла Евразия. За сега няма единна хипотеза сред учените за нейното разпространение в Европа. Една част от учените смятата, че тя се появява в Европа още в дълбока древност, а други че се е разпространила при миграциите на конните народи.

  Авторът на статията е направил предварителни изчисления за определяне възраста на хипотетичния праотец на скандинавския клон на субгрупата Q1a3a1-L54 и тя според него е 2380±390. Хипотетичния основател на чеченското семейство на Q1a3a-L53 е живял преди 1430±320 години. Ако това време съвпада и с появяването му в Кавказ, то може да се свърже с хунската инвазия. Според авторът ареалът на обитаване на тейповете, сред които се среща тази субгрупа, изобилства с тюркски топоними, поради което чеченските лингвисти приемат, че още преди Тимур този район е населяван от тюркоезичен народ. Чеченските учени приемат, че на тази територия е съществувало държавното образование Сим-Сим, унищожено от войските на Тимур преди 600 години. Основателят на семейството на  Q1a3a-L53 в тейпа энгеной е живял преди около 600±70 години, а например този на тейпа агишбатой преди 370±140 години. Нахския клон на субгрупата L1c-M357 също се е зародил преди 650±140 години. Именно в този период, Тимур унищожава населението на дадената територия. Чеченските представители на субгрупата Q1a3a-L53 вероятно са потомци на тюркоезичен народ, живял в средата на I – то хилядолетие от н.е. След погрома на Тимур освободената територия е заселена от представители на нахски родове от Нашхоевско и Чаберлоевското общество. Верността на тази предварителна хипотеза може да бъде потвърдена с бъдещи изследвания.

  В нахските популации съществуват и други субгрупи, но информацията по тях към момента е ограничена и не са правени  обстойни анализи.

Кавказките етноними гюен и тюмен. Сибирският град Тюмен

   По китайските източници „гюен”/хюен/ е название на хунски царски род, от който произхождат много владетели. Съществува също и кавказки етноним „гуэн” или „гюен”, едно от кумикските племена. По сведенията на Дионисий Периегет, гюени обитавали още 160 г между скити и каспи. След тях той изрежда албани и кадуси, живеещи в планинска страна. Византийски автори споменават „герли-киен или тюрки”. В 564 г. техен вожд носи името Асгелен, близко до племенното название есегел, и изпраща посланници в Константинопол. Арменският автор Елизе упоменава сред племената подвластни на тюркския каган в 5 в.  „гуани”.
   Съгласно преданията на кумикските гуени, записани през 19 в., те се считали най-древни обитатели в Кавказ от времето на Асфандиар/Аспандиат/. М.Каганкатваци определя Аспандиат като главно божество на хуните. Според преданията, заедно с хазарите в Кумикската равнина се появяват гуените, а след тях и тюмените. Също, според преданието, първоначално гуените населявали земите между Чирюрт и Гамри с център Ихран. В Дербент-наме е записано, че в Ихран управлява сепахсалар назначен от Асфендиар и се нарича Владетел на трона /Сахиб-ас-серир/.
Летописците Йезди и Шами, описали походите на Тимур, упоменават в северокавказката част на Златната орда племето ергувен. Според етнографа В.Вейденбаум, гуените в тази епоха представлявали многочислено племе, имали свои князе и заемали предпланинската част на Дагестан. От кумиките не се отличавали по външен вид, религия и обичаи. Според кумикския историк Б.Атаев, по време на войната между Тимур и Тохтамиш, гуените населявали Салатавия. Техни биле селищата Алмак, Гуни, Гертме, Козтала, Инче, или Индже, Хубар, Буртунай.

    В Дербент-наме между Анжи и Балх се споменава крепостта Куйван.

   Много топоними също съхраняват името на гуените: Гюен-кала, Гюен-авлак (Гюен-поле), Гюен-сызак /Гюенска пътека/, Гюен-аул, Гюен-тала, Гюен-отар. Евлия Челеби описва кумикския град на река Сулак Коюн-кала. В "Книга Большому чертежу" от 18 в. се съобщава за „кугенах” и се помещават по река Терек. В селището Ендирей се намирал квартал Гуен-аул, а Гуен-кала е едно от старите му названия.

   Почти винаги заедно с гуените се споменава и  етнонима на племето тюмени. Техните предания за произхода им и появяването им в Кавказ са идентични с тези на гуените. Според К.Бакиханов, тюмените са потомци на племето туман, заселени от Ануширван. Той пише, че владението на Туман-шах от 8 в., се намирало там , където и Шамхалското владение. В.Н.Татищев смята, че те са потомци на куманите. В периода 15-16 в. е известно Тюменското княжество, разположено в района на долното течение на Терек, а в 1401 г. в Тюмен се упоменава катедра на католически епископи. Н.С.Семьонов твърди, че тюмените са първия народ, заселил се около селището Ендирей. В 19 в. на тюмените принадлежи и Бурунчак. Според преданията, тюмените считат за първоначално родно място, където обитавали, местността на дясната страна на Сулак, между Темир-куй и Кумторкала. Днес етнически наследници на кумикските тюмени се явяват част от жителите на селищата Ендирей, Аксай, Султан-Янги-юрт, и най-вече на селището Тюменлер в Кайтагски район.
   Със същото название са известни етнически групи сред узбеките, уйгурите и татарите-мещери. Възможно е етнонимът тюмен да има връзка с друг срещащ се при каракалпакците и башкирите – мюйтен. Башкирите наричат себе си деца на Муйтен в песните, а преданията свидетелстват за преселение на мюйтените от Приуралието и Сърдаря. Преданията също говорят, че в древни времена са живеели и в Кавказ и Крим. Праотец на мюйтените се счита Тамим/Таман/. Тези сведения може да се свържат с хуните и произтеклото по тяхно време преселение на народите.
   Интересно е наличието на топоними „тюменлер” южно и северно от Дербент, край селището Белиджи и в Кайтагски район. За сега няма единно мнение за пътя на разпространение на тези топоними и значението на термина  „тюмен” и вероятно тези въпроси изискват допълнителни изследвания. Известно е, че при долното течение на Терек, край Ендирейското владение, обитава тюменска орда/тюменски улус/, която през 16-17 в. е известна като отделно Тюменско княжество. 
   Сред учените съществуват различни мнения за етническата принадлежност на тюмените. Проф. С.Ш.Гаджиева счита, че фамилното прозвище на тюменските князе е срещащото се в различни описания на Засулакска Кумикия  „бурчебий” и може да се свърже с ранносредновековните бурджан/булгар,борган/. От друга страна в резултат на много войни и преселвания на степни племена във времето е логично да се очаква известно смесване на автохтонното население с нови заселници. По времето на Златната Орда кумикските тюмени са включени в седмия черкезки улус като васали на чингизидските управители и е възможно в този период названието тюмен да се свързвало с числителния термин тумен – 10 000. След разпадането на Ордата тюмените вероятно успяват да се самоорганизират и да създадат свое княжество. В източниците от 15-16 в. започва да се споменава Тюменско княжество в долното течение на Терек
   Въпросът за изясняването произхода на етнонима тюмен разглежда и Н.Ходнев. За да изложи своята хипотеза, той подробно изброява източниците, в който той се споменава. Първото сведение за кавказкото селище Тюмен се намира в Дербент-наме. Хосров I, укрепвайки Дербент за да прегради пътя към Иран от север, заема района между Дербент и Терек и заселва там племето туман, чийто управител бил наречен Туман-шах. Във владенията му влизали Семендер, Инджи, Кейван, намиращ се между Тарху и Ендери, Балх или Ески Ендери на река Ихран. Сред подвластните на хунския господар в Северен Кавказ в „Арменска история” от 5 в. се изброяват племената хун, маскут, пукур, гуан и тома, като последните може да се отъждествят с тюмените и гуените. От сведенията за територията, която обитава племето туман следва, че още от 6 в. то живее в съседство с хунските племена.  Според Клапрот, Балх се намирал на 40 версти по-нагоре от Костек и бил главен град на страната, получил името Ендери в 8 в. от хазарския владетел, който би могъл да е християнин. Тази местност ограничена между Тархи и Гамри и река Койсу и Каспийско море според някои изследователи е част от Страната на хуните, простираща се от Дербент до степите на Терек. От сведенията на Мойсей Хоренски научаваме, че в тази страна съществуват и много малки владения като обществото Инжи/Инчи/, общество Такри с град Тарху. Вероятно владението на Туман-шах е поредното подобно владение образувано в страната на хуните.
   В периода между 6 и 15 в. липсват източници за съдбата на това владение.
   От 15 в. в Североизточен Кавказ започват да се появяват католически мисии "Chomek" /"Кумук"/, "Tumen" /"Тюмень"/ и "Tarci" /"Тарки"/ влизащи към 1392 г. в „епископство на Каспийските планини”  упоменато от един от мисионерите брат Журден.
Венецианецът Иосафат  Барбаро в продължение на 16 години от 1436 г. пребивава в Азов. Описвайки татарските стълкновения, споменава, че ордата на Кичит-Ахмет преминала от Астрахан към Азов през Тюменските равнини край Черкезия. За Астрахан пише, че се намира на река Ердил на седем дни път от Тюмен. Според Контаринии, посетил Дербент в 1475 г., Тюмен е пограничен град между Ширван и Татария. В началото на 15 в. кипчакската орда се разпада на независими владения, за които Кримското ханство влиза в борба с нея. Наследниците на Ахмет не искали да се подчинят на старшия в рода и търсели съюз с враговете си. В 1501 г. посланникът в Крим, Иван Выродов донася на Иван III :

 "сказывают государь, что орда нынче худа... прикочевала к Дону за тем, что Муртоза (син на Ахмет) ныне в Тюмени, а Тюмень и Черкесы орде не други. И там ея орда отвселя блюдет".

В 1519 г. Махмет-Гирей кани Василий III Иванович за настъпателни действия срещу Астрахан : 

„Язъ  на сей весне на Астрахань иду... и ты бы со мной учинился за один. Из Черкас к нам послы приходили, да нам били челом, чтобы мы к ним послали, а они нам хотят дани подать; также где недруг мой будет и они на нашей службе со всей ратью хотят быть готовы. И язъ к ним посла посылаю. Также и из Тюмени; оттоль к нам люди пришли и сих людей речи таковы же, что "мы царю холопы, а где его недруг ни будет и мы с ним готовы...". А мне бы к ним человека послати. И язъ то отставил и на Бога надъялся. Сколько было мне пригоже на своего недруга (т.е. Астрахань) наряжатись, столько есмя готовы стоим"

В съюз с ногайския мурза Мамай, Махмет-Гирей превзема Астрахан в 1524 г., но бива убит от съюзника си. Неговият брат Садат-Гирей овладява Кримското ханство и съобщава в Москва:

 "великий Султан - мне покровитель, царь астраханский Усеин - друг, казанский Саиб-Герей - брат, ногаи, черкесы и Тюмень - подданные, король Сигизмунд - холоп, волохи - путники мои и стадники и пр."

   Според кумикските предания и тези на терските казаци  начело на княжеството в този период стоял кумикски феодал Агры-хан или Аур-хан Тюменски. Счита се, че той бил племенник на ординския хан Ших-Ахмат, управлявал земите между Дон и Волга, но след поредни междуособици бил победен и се преместил на Терек между Сулак и Терек до  езерото Джунгула. В 1525 г. той дружелюбно посреща първите заселници казаци от Дон на левия бряг на Терек. В по-късните руски източници се споменава «шевкал Тюмени», «князь тюменских кумыков», който приема руско поданство , вероятно става въпрос за Агиш. Синовете на княз Агиш след като загубват борбата за властта също стават руски поданици към 1570 г. Василий и Роман Агишевичи Тюменски стават родоначалници на руския дворянски род Тюменски князе. В 1578-1583 г. в турските източници се споменават . “Tümen Begligi Mirzası’, “Tümen Hakimi” Туки-бег и Султанай Бег, а в руските източници от 1588-1594 г. се споменават „Салтаней князя”.
   След превземането на Астрахан от руснаците, цялата търговия, която се извършва в града, преминава в ръцете на Москва. В Никоновская летопись за 1559 г. е записано:

 "пришли гости из Шамахеи, Дербени, Шевкал, Тюмени, Юргенча, Сарайчика со всякими товары... Да пришли же из Астрахани послы от Крымшевкала и от всей земли Шевкальския, да от Тюменского князя в поминки бить челом, чтобы государь велел им бытии в своем имени и в холопстве у себя учинил и торговым бы людям дорогу пожаловал государь, велел бы чисту учинить"

   От тези и други приведени свидетелства Н.Ходнев прави извод, че известното племе туман от 6 в., в продължение на 13 века живее в една и съща местност по двата бряга на Сулак и не изгубва изцяло своето самосъзнание. При най-голямото им разширение, тюмените населявали земите на юг до Тарху, на изток до Каспийско море, на север до Терек, на запад до чеченците и кабардинците по река Мичика и Сунжа. Вероятно засилването на властта на Тарковския шамхал е принудило тюмените да напуснат южните земи и да се преместят на север. От повечето сведения за Тюмен произлиза, че той има известна самостоятелност, а също и че Северен Кавказ е разделен между черкезите и тюмените, подобно на разделянето му в руските летописи между черкези и яси. 

През владенията на тюмените преминават важни търговски пътища, а търговските кервани се нуждаели от междинни пунктове за почивка и складиране на стоки, които са управлявани от тюмените. На лице са два признака отличаващи ясите от руските летописи – наличието им в устието на река Терек и ролята им в търговията. За съжаление за ранните религиозни вярвания на тюмените не е известно нищо. Според Карамзин, жителите на Бездеж, притежаващи мощите на Михаил Тверски, биле яси. Възможно е в този град да са живеели и тюмени. В 1722 г. на река Сулак Петър Първи открива някакъв кръст и там построява, според преданието, крепост на Светия кръст. Също за разпространение на християнство в миналото говори името на селището Ендери и съществуването на гръцка дербентска епархия в Сарай.

   Около 1588 г. умира казикумухския шамхал Чопан и неговите наследници си разделят владението, като изключват Султан-Мут, роден от кабардинка с неблагороден произход. С помощта на кабардинците, Султан-Мут завладява земите от десния бряг на Сулак. Неговите мъдрост и успехи привличат  кумики от съседните владения. В резултат на руските завоевателни походи в 1594 г. Тюменското владение изчезва от картата на Северен Кавказ. До този момент тюмените имали свои князе, но в междуособици тези князе взаимно се самоунищожили. Така тюмените и гуените се подчиняват на Султан-Мут Ендиреевски и потомците му и стават негови васали. Сред  подвластните на новото владение се споменават тюменските мурзи Маймет-мурза Тотуев, Черкас-мурза Салтанеев, Магдей-мурза Салтанеев, Канмурза Алкасов, Амир-мурза Ракаев. В 1626 г. те се заклеват да служат на Московския цар и вероятно се преселват. Според Бакиханов останалата част от тюмените остават в района на Засулакска Кумикия и са подчинени  на потомците на Казан-Алп, син на Султан-Мут Ендиреевски. Айтек-мурза Салтанеев и княз Казан-алп в 1641 г. също стават поданници на Москва. Това са последните споменавани в руските източници тюменски князе.
   В днешно време цялото население, живеещо в Кумикската равнина с изключение на ногайците се нарича кумики и изповядва ислям от суфистко направление, което сочи неговия северен произход.
   За характеризиране на етнонимите тюмени и гуени помага и въпросът за съсловията в кумикското общество. Най-високо на социалната стълба стоели феодалните владетели: тарковски шамхал, мехтулински и брагунски ханове, засулакския уллу-бий/голям,велик или старши княз/ и кайтагския уцмий. До 17 в. в това число влизали и тюменските и гуенските князе. През 17-19 в. към феодалните владетели се присъединяват и князете Бековичи-Черкаски, управляващи Малка Кабарда, чието население в по-голямата си част представлявало моздокски кумики.
   По-голямата част от кумикското население се отнасяло към съсловието на уздените, което представлявало свободни, самоиздържащи се собственици на земя или стада. Самите уздени също се подразделяли на степени. Най-висша степен представлявали сала/уллу/-уздени, ползващи се с поземлени права наравно с князете и биле освободени от всички повинности. Тези привилегии получили от предците си, сподвижници на Султан-Мут. Задължително сала-уздените притежавали богато имение. Не зависели от княжеската власт и биле напълно икономически независими. От техните среди князете избирали баш-узден, чиято роля била сродна на премиер-министър. Сала-уздените биле близки съратници на феодала по време на война и съдебни помощници в мирно време. А.И.Ахвердов пише, че владетелите без съгласието на подвластните си уздени не предприемали нищо и често биле длъжни да се съгласяват с тяхното мнение. В кумикското общество сала-уздените се разделяли на привилегировани/свободни/ и княжески служители. Според иследователите най-близък паралел с характера на сала-уздените може да се направи с този на  тарханите от тюркските каганати. При южните кумики на сала-уздените съответстват уллу-уздени и ак-уздени. Етнографът С.Ш.Гаджиев прави извод, че сала-уздените имат по-древен и благороден произход от шамхалския род. Оказвайки се под властта на тези феодали те съхраняват икономическите си и обществени права.
   Според източника "Перечня доходов шамхалов", датиран 14-15-16 в., областта Мичихич /Чечня/ се намира под властта на Тарковския шамхал и била отделена към 1442 г. като уделно владение. В по-късно време при започналото раздробяване на шамхалството, родоначалникът на засулакските князе Султан-Мут получил земите между Судак и Терек с долната част на Мичикич и Салатовски окръг до планините Керхи /Кенхи/ на границата с обществото Гумбет.   Според чеченските предания, легендарния предтеча Тинавин-Вис, син на Молкх, при който се извършва разселване на чеченците в предпланинските части, плаща данък на Султан-Мут. Това преселение на вайнахите на равнината от обществата Нашаха и Галай се отнася от учените към 16-17 в., а окончателното оформяне на чеченските и ингушките общности към 18 в. През 17-18 в. стават известни чеченските епически песни „илли”, в които се използва термина  „салойн эллий” за обозначаване на висше съсловие и се превежда от специалистите като „князете на Сала-тау”. Вероятно става дума за сала-уздените, които преди може би биле князе на Салатавия до присъединяването им към владението на Султан-Мут.

 Известно е също и чеченско предание за похищението на шамхалската дъщеря Чечу от Чайнакх, която след неговата смърт се заселва на равнината и поставя основите на днешния Чечен-Аул, между реките Сунжа и Аргун. Това селище дава и руското название на чеченците /сам. нохчий/ и се употребява за първи път в 1719 г. В този район живеят и вече преселили се в Кавказ казаци към 17 в. Образуването на владението на Турлови в района на селищата  Атаги, Герменчук, Чечен-Тала се отнася към началото на 17 в., а в 1659 г. Алихан, Алибек и Хочбар Турлови се упоменават като владетели на земята Чачана. Чеченско предание говори за кумикски произход на част от обществото Кейн-Мохк, граничещо на юг с обществото Мiайста, където е живял бащата на Тинавин-Вис. Предшественикът от ингушкото селище Алхаста на име Мед, също е считан за потомък на тарковските шамхали или на  приближен до тях и който  се изселил  в планините, заради разногласия. Известни са подобни фамилии срещащи се на територията на бивши ингушки селища до Столовая гора, днес Северна Осетия – Медарови, Медоеви. Според Гусейнов ингушката форма Медар би могла да произлезе от мадыр / герой, батир, богатир/.
      Интерес представлява също и въпросът за наличието на съхранени руски източници за  периода, когато руснаците постепенно овладяват Северен Кавказ. Изследванията на описите на Царския архив и архива на Посольский приказ от 16-17 в. и съпоставянето им с наличните документи показва, че тяхното действително количество е било много повече. Възможно е по време на различни природни бедствия, които не са рядкост в тази епоха, като пожарите в град Москва, събитията от времето на управлението на Борис Годунов, войната през 1812 г. част от тези документи да са биле изгубени. Първоизточник на документите издавани от Посольский приказ биле така наречените „столбцы”, които служели за допълнителен справочен материал при съставяне на заповеди, предписания и др. Изследванията показват, че съдържанието на различните документи свързани с преговори, грамоти, заповеди и др. съответстват на съдържанието от тези първоизточници, които също не се унищожавали, а се съхранявали в архивите. В такъв случай при загуба на официални документи издадени от Посольский приказ би могло да се търси информация от първоизточника на съставянето им. При загуба и на тези документи могат да се ползват летописите, които по правило съкращавали официалните документи. След сравнителен анализ изследователите са установили, че са изгубени „тюменские книги”, описващи отношенията с Тюменското княжество. Известно е, че в 1551 г. при Иван Грозни е направил посещение тюменския княз Бибарс Растов, в 1556 г. са биле приети тюменски посланници „ о миру и торговле”. Октомври 1558 г. тюменски княз  молил за покровителство, а също е изпращал посланници през 1559 и 1560 г.
   От изнесените до тук факти и чеченските предания и фолклор може да се направи  извод, че тюмените и гуените имайки свои князе до 16 в. и свое първородно място на обитаване успяват да съхранят самосъзнанието и етносното си название. В по-късно време, губейки княжеския статут и признавайки властта на друг феодален род, но притежавайки благороден произход, получават специален привилегирован статут и запазват собствеността върху земята си. Така те се сливат в общия кумикски етнос.

Сибирският град Тюмен

   В своя статия Юрий Зотин предлага хипотеза за връзката между Кавказкия град Тюмен на река Тюменка и Сибирския град Тюмен. В статията първоначално се спира върху хронологията на събитията свързани с война между Тимур и Тохтамиш. Тук няма да се спираме подробно на нея.
   При  идването на чингизидите местните племена, живеещи в района на днешния град Тюмен, се отбранявали твърдо преди да им предадат властта. В 1230 г. управлението на Ак-Ордата се намира в ръцете на старшия син на Джучи – Орда-Еджен. Бидейки справедлив, той разделил владението между своите братя Шейбан и Туга-Тимур. В следващите периоди, владетелите на територията на Ак-Ордата произхождат от трите родови клона, произлизащи от тримата братя.

   Около 1400 г. Тохтамиш създава неголямо, но независимо владение с център  Чинги-Тур/старото название на град Тюмен/ известно с названието Тюменска юрта и станало основа за възникването на Сибирското ханство. Писмени източници за основаването на Чинги-Тур не са намерени. В Сибирската летопис са упоменати накратко хановете, управлявали първото татарско владение в района с център Кизил-Тур. 15-ия по ред хан е Мунчак, а синът на неговия брат се нарича Тайбуга. Според Н.А.Абрамов, Тайбуга е управлявал ханството в края на 14 в.
  Тайбуга вероятно е от клона на Шейбанидите. Синът на Тайбуга, наричан Ходжа, бил хан на Тюмен. В 1421 г. на престола на Тюмен стоял Шейбанидът Ходжа-Мохамед. В хронологичните записки е записано името на бащата на Ходжа  - Мохамед – Али. Авторът на статията определя местонахождението на Шейбанитския улус в горното течение на река Ишим, приток на река Иртиш. В този район Ермак, в своите походи среща татари, жители на Чимга-Тур, наричащи се „турали”. Преданията разказват, че срещу бащата на Тайбуга бил вдигнат бунт, при който той загива, а Тайбуга е отведен в други земи. Предположението на Зотин е, че Тайбуга е отведен в кавказкия Тюмен. Внукът на Шейбан, Токдай е носил военна служба по охраната на Дербент и е напълно възможно Шейбанидите да имат приближени в района. Според летописите, един от строителите на град Тюмен бил съратникът на Ермак -  Черкас Александров, който според някои изследователи ръководил група от другоземци. По предложението на автора, първите татари в района на град Тюмен идват с Шейбан и техните потомци заварва Ермак в местността. Запазени са документи, разказващи за мюсюлмански поход през 1394-1395 г на бухарски пълководци от ордена „Накшбандия” срещу Шейбанитското ханство с цел разпространение на исляма. В документите се споменава Шейбан-хан, по късно наричан Вали-хан. Съпоставяйки мюсюлманските документи и татарските предания, Зотин предполага, че въпросният Вали/Али/-хан е избягалия преди време Тайбуга, върнал си наследствените земи. Според авторът  новото си име Тюмен градът  Чинги-Тур получава с идването на руски колонизатори, сред които би могли да бъдат и кавказци, включително и от Тюменското княжество. 

Кавказки речник

Лезгински

АЙГЪУР  - жеребец

АКА – огнище с полукръгла пещ,вътрешната стена ,на която се използва за изпичане на хляб,залепван за нея, акад фу – хляб изпечен в такава пещ

АКВАЗ-АКВАЗ  - нареч. явно, пред очите;

АКВАЗ-ТАКВАЗ – незабелязано,бързо ,вж акуна-такуна.

гад акуна-такуна акъатна – лятото измина незабелязано.

АЛАБАШ  - белоглав (за куче).

АЛПАН – 1.метеорит,2.гибелно,страшно място,3.Кавказка Албания

АСТА 1. бавен, тих; аста юзунралди -  с бавни движения; 2. аста алад -  ходи бавно; аста рахух  - говори бавно

АСТА-АСТА нареч. Бавно,тихо,постепенно.

АСТАВАЛ бавност; аставал акатун да се забавя; аставал кутун забавям (движение).

ЖИВ (-еди, -еда, -ер) сняг;; жив къун вали сняг; жив цIурун снегът се топи.

ЖИВАН редко 1. млад; 2. юноша.,

АВА 1) има , 2) обладава, адаз пул ава – той има пари

АВАДАН – плодороден

ХУН I (хаз, хана, хух) 1) чупи, разбива;

ХУН II (хаз, хана, хух/ рухух) да родя, рождам; плодя се (за животни); ада гада хана -  тя роди син; какаяр хун снася; вечре кака хана  - кокошката снесе яйце; гаф гафуни хада погов. Словото поражда слово.

ХУНЧА 1) пълно с ястия; 2) перен. изобилие, пълна чаша

ХЪФИН (-из, -ена, хъша/хъвач) отивам си, отпътувам, тръгвам си обратно; вж. фин II.

ХЪША повел. ф. от хъфин, хтун

ФИН I семейство.

ФИН II (физ, фена, алад) 1) идвам, пътувам ; 2) да проиграя нещо, адай пул фена – той проиграл парите

ИЧIИРУН (-из, -на, -а) 1) опростявам , 2) разтоварвам нещо, 3) изсипвам,отсипвам, 4) пресипвам от един съд в друг

гъуьр чувалдиз ичIирна пресипах брашното в торба.

ИЧ (-ини, -ина, -ер) ябълка; ичин ябълков,; ичин тар ябълка /дърво/.

ИЧАЛАТАР мн.число -  вътрешности.

ИЧКИ спиртна напитка

ИЧIИ  - 1. пуст,празен,2. само,точно,излят,

ам ичIи вичин буба я – той е излят /точен/ баща

ВИНИХЪ нагоре,на високо; багъдилай винихъ вуч гала? Какво има зад градината нагоре?; винихъ лагьай гафар - гореказаното; винихъ галай цIарар – предходните строфи.

ВИНИХЪАЙ нареч. отгоре; винихъай агъуз отгоре надолу

ВИЧ (-и, -е, чеб) мест. 1) возвр. Себе си,2.сам

ВИШ сто; виш йисан столетен

ТВАР (-ци, -це, -ар)  зърно,

ТIВАР (-цIи/-уни, -цIе/-уна, -ар) 1) име,название, ; 2) прякор, прозвище; 3) звание, 4) рядко, прен. Род

балкIан кьейила пурар амукьда, итим кьейила -тIвар - погов. Когато загине кон,остава седлото,когато загине мъж – остава името.

тIвар тун -перен – да остави след себе си добра или лоша слава,памет

ТIВАР-ВАН: тIвар-ван авай – известен

ВЕКИЛ 1) упълномощен, доверено лице, представител; 2) защитник, адвокат.

БЕРЕ I 1) проход (в забора, през който се пропускат животните при доячка 2) летен стан /за овце/

БЕРЕ II диал.: и бере -  това време;

ШИВ (-ди, -да, -ер) кон; шивдин конски

СИВИН – дете

ЦIАР (-цIи, -цIе, -ар) 1) линия; черта; цIар чIугун а) прокарва линия,черта; б) зачертава 2) цIарцIин гьарф главна буква; 3) строфа (за стихотворение); ¦

Балкарски

Ырнык – диворастящ,див

Ыз – следа, суу ызы – русло на река,

Ызгъыл – потомоък,род

Ассы – 1 -грешник,неверник,богоотстъпник,2.-враг,неприятел,3- пройдоха

Асырау – 1.-пазене,съхранение  ,2 -отглеждане,възпитание,опека,3 -отглеждане на животни , 4- погребение

Джар – овраг , стръмен бряг на река,

Оспар – самонадеян,самодоволен,

Осуй – опекун,попечетел

Тууар – 1 едър рогат добитък,крава,бик 2 стадо

Тууаргъа – 1 -раждам се ,кеб тууаргъа – да се наплодя, 2. – възниква, 3 . изгрява /за планети /

Туугъан – новороден

Туу – целина

Табаргъа – 1 - намирам,откривам,2 – получавам ,3 --  раждам, 4 – снасям , 5 – извеждам,доказвам

Къылкъы – клас /напр.пшеничен/

Къыле –дълъг,върлинест

Къуюу – 1 - наливане,2 - насип,насипване,

Къуяргъа – 1 – наливам,2 – вали дъжд, 3 – сипвам,насипвам, 4 – събирам /хора,животни/ , 5 – топя,отливам

Къарын – 1 – утроба,черво , 2 – стомах, 3 – храна,продоволствие ,

Къарыу – 1 – сила,мощ , 2 – възможност , 3 – състояние ,богатство

Мадар – 1 – възможност , 2 – способ,средство ,

Мадарчы – находчив

Мадул - целина