Кавказките етноними гюен и тюмен. Сибирският град Тюмен

   По китайските източници „гюен”/хюен/ е название на хунски царски род, от който произхождат много владетели. Съществува също и кавказки етноним „гуэн” или „гюен”, едно от кумикските племена. По сведенията на Дионисий Периегет, гюени обитавали още 160 г между скити и каспи. След тях той изрежда албани и кадуси, живеещи в планинска страна. Византийски автори споменават „герли-киен или тюрки”. В 564 г. техен вожд носи името Асгелен, близко до племенното название есегел, и изпраща посланници в Константинопол. Арменският автор Елизе упоменава сред племената подвластни на тюркския каган в 5 в.  „гуани”.
   Съгласно преданията на кумикските гуени, записани през 19 в., те се считали най-древни обитатели в Кавказ от времето на Асфандиар/Аспандиат/. М.Каганкатваци определя Аспандиат като главно божество на хуните. Според преданията, заедно с хазарите в Кумикската равнина се появяват гуените, а след тях и тюмените. Също, според преданието, първоначално гуените населявали земите между Чирюрт и Гамри с център Ихран. В Дербент-наме е записано, че в Ихран управлява сепахсалар назначен от Асфендиар и се нарича Владетел на трона /Сахиб-ас-серир/.
Летописците Йезди и Шами, описали походите на Тимур, упоменават в северокавказката част на Златната орда племето ергувен. Според етнографа В.Вейденбаум, гуените в тази епоха представлявали многочислено племе, имали свои князе и заемали предпланинската част на Дагестан. От кумиките не се отличавали по външен вид, религия и обичаи. Според кумикския историк Б.Атаев, по време на войната между Тимур и Тохтамиш, гуените населявали Салатавия. Техни биле селищата Алмак, Гуни, Гертме, Козтала, Инче, или Индже, Хубар, Буртунай.

    В Дербент-наме между Анжи и Балх се споменава крепостта Куйван.

   Много топоними също съхраняват името на гуените: Гюен-кала, Гюен-авлак (Гюен-поле), Гюен-сызак /Гюенска пътека/, Гюен-аул, Гюен-тала, Гюен-отар. Евлия Челеби описва кумикския град на река Сулак Коюн-кала. В "Книга Большому чертежу" от 18 в. се съобщава за „кугенах” и се помещават по река Терек. В селището Ендирей се намирал квартал Гуен-аул, а Гуен-кала е едно от старите му названия.

   Почти винаги заедно с гуените се споменава и  етнонима на племето тюмени. Техните предания за произхода им и появяването им в Кавказ са идентични с тези на гуените. Според К.Бакиханов, тюмените са потомци на племето туман, заселени от Ануширван. Той пише, че владението на Туман-шах от 8 в., се намирало там , където и Шамхалското владение. В.Н.Татищев смята, че те са потомци на куманите. В периода 15-16 в. е известно Тюменското княжество, разположено в района на долното течение на Терек, а в 1401 г. в Тюмен се упоменава катедра на католически епископи. Н.С.Семьонов твърди, че тюмените са първия народ, заселил се около селището Ендирей. В 19 в. на тюмените принадлежи и Бурунчак. Според преданията, тюмените считат за първоначално родно място, където обитавали, местността на дясната страна на Сулак, между Темир-куй и Кумторкала. Днес етнически наследници на кумикските тюмени се явяват част от жителите на селищата Ендирей, Аксай, Султан-Янги-юрт, и най-вече на селището Тюменлер в Кайтагски район.
   Със същото название са известни етнически групи сред узбеките, уйгурите и татарите-мещери. Възможно е етнонимът тюмен да има връзка с друг срещащ се при каракалпакците и башкирите – мюйтен. Башкирите наричат себе си деца на Муйтен в песните, а преданията свидетелстват за преселение на мюйтените от Приуралието и Сърдаря. Преданията също говорят, че в древни времена са живеели и в Кавказ и Крим. Праотец на мюйтените се счита Тамим/Таман/. Тези сведения може да се свържат с хуните и произтеклото по тяхно време преселение на народите.
   Интересно е наличието на топоними „тюменлер” южно и северно от Дербент, край селището Белиджи и в Кайтагски район. За сега няма единно мнение за пътя на разпространение на тези топоними и значението на термина  „тюмен” и вероятно тези въпроси изискват допълнителни изследвания. Известно е, че при долното течение на Терек, край Ендирейското владение, обитава тюменска орда/тюменски улус/, която през 16-17 в. е известна като отделно Тюменско княжество. 
   Сред учените съществуват различни мнения за етническата принадлежност на тюмените. Проф. С.Ш.Гаджиева счита, че фамилното прозвище на тюменските князе е срещащото се в различни описания на Засулакска Кумикия  „бурчебий” и може да се свърже с ранносредновековните бурджан/булгар,борган/. От друга страна в резултат на много войни и преселвания на степни племена във времето е логично да се очаква известно смесване на автохтонното население с нови заселници. По времето на Златната Орда кумикските тюмени са включени в седмия черкезки улус като васали на чингизидските управители и е възможно в този период названието тюмен да се свързвало с числителния термин тумен – 10 000. След разпадането на Ордата тюмените вероятно успяват да се самоорганизират и да създадат свое княжество. В източниците от 15-16 в. започва да се споменава Тюменско княжество в долното течение на Терек
   Въпросът за изясняването произхода на етнонима тюмен разглежда и Н.Ходнев. За да изложи своята хипотеза, той подробно изброява източниците, в който той се споменава. Първото сведение за кавказкото селище Тюмен се намира в Дербент-наме. Хосров I, укрепвайки Дербент за да прегради пътя към Иран от север, заема района между Дербент и Терек и заселва там племето туман, чийто управител бил наречен Туман-шах. Във владенията му влизали Семендер, Инджи, Кейван, намиращ се между Тарху и Ендери, Балх или Ески Ендери на река Ихран. Сред подвластните на хунския господар в Северен Кавказ в „Арменска история” от 5 в. се изброяват племената хун, маскут, пукур, гуан и тома, като последните може да се отъждествят с тюмените и гуените. От сведенията за територията, която обитава племето туман следва, че още от 6 в. то живее в съседство с хунските племена.  Според Клапрот, Балх се намирал на 40 версти по-нагоре от Костек и бил главен град на страната, получил името Ендери в 8 в. от хазарския владетел, който би могъл да е християнин. Тази местност ограничена между Тархи и Гамри и река Койсу и Каспийско море според някои изследователи е част от Страната на хуните, простираща се от Дербент до степите на Терек. От сведенията на Мойсей Хоренски научаваме, че в тази страна съществуват и много малки владения като обществото Инжи/Инчи/, общество Такри с град Тарху. Вероятно владението на Туман-шах е поредното подобно владение образувано в страната на хуните.
   В периода между 6 и 15 в. липсват източници за съдбата на това владение.
   От 15 в. в Североизточен Кавказ започват да се появяват католически мисии "Chomek" /"Кумук"/, "Tumen" /"Тюмень"/ и "Tarci" /"Тарки"/ влизащи към 1392 г. в „епископство на Каспийските планини”  упоменато от един от мисионерите брат Журден.
Венецианецът Иосафат  Барбаро в продължение на 16 години от 1436 г. пребивава в Азов. Описвайки татарските стълкновения, споменава, че ордата на Кичит-Ахмет преминала от Астрахан към Азов през Тюменските равнини край Черкезия. За Астрахан пише, че се намира на река Ердил на седем дни път от Тюмен. Според Контаринии, посетил Дербент в 1475 г., Тюмен е пограничен град между Ширван и Татария. В началото на 15 в. кипчакската орда се разпада на независими владения, за които Кримското ханство влиза в борба с нея. Наследниците на Ахмет не искали да се подчинят на старшия в рода и търсели съюз с враговете си. В 1501 г. посланникът в Крим, Иван Выродов донася на Иван III :

 "сказывают государь, что орда нынче худа... прикочевала к Дону за тем, что Муртоза (син на Ахмет) ныне в Тюмени, а Тюмень и Черкесы орде не други. И там ея орда отвселя блюдет".

В 1519 г. Махмет-Гирей кани Василий III Иванович за настъпателни действия срещу Астрахан : 

„Язъ  на сей весне на Астрахань иду... и ты бы со мной учинился за один. Из Черкас к нам послы приходили, да нам били челом, чтобы мы к ним послали, а они нам хотят дани подать; также где недруг мой будет и они на нашей службе со всей ратью хотят быть готовы. И язъ к ним посла посылаю. Также и из Тюмени; оттоль к нам люди пришли и сих людей речи таковы же, что "мы царю холопы, а где его недруг ни будет и мы с ним готовы...". А мне бы к ним человека послати. И язъ то отставил и на Бога надъялся. Сколько было мне пригоже на своего недруга (т.е. Астрахань) наряжатись, столько есмя готовы стоим"

В съюз с ногайския мурза Мамай, Махмет-Гирей превзема Астрахан в 1524 г., но бива убит от съюзника си. Неговият брат Садат-Гирей овладява Кримското ханство и съобщава в Москва:

 "великий Султан - мне покровитель, царь астраханский Усеин - друг, казанский Саиб-Герей - брат, ногаи, черкесы и Тюмень - подданные, король Сигизмунд - холоп, волохи - путники мои и стадники и пр."

   Според кумикските предания и тези на терските казаци  начело на княжеството в този период стоял кумикски феодал Агры-хан или Аур-хан Тюменски. Счита се, че той бил племенник на ординския хан Ших-Ахмат, управлявал земите между Дон и Волга, но след поредни междуособици бил победен и се преместил на Терек между Сулак и Терек до  езерото Джунгула. В 1525 г. той дружелюбно посреща първите заселници казаци от Дон на левия бряг на Терек. В по-късните руски източници се споменава «шевкал Тюмени», «князь тюменских кумыков», който приема руско поданство , вероятно става въпрос за Агиш. Синовете на княз Агиш след като загубват борбата за властта също стават руски поданици към 1570 г. Василий и Роман Агишевичи Тюменски стават родоначалници на руския дворянски род Тюменски князе. В 1578-1583 г. в турските източници се споменават . “Tümen Begligi Mirzası’, “Tümen Hakimi” Туки-бег и Султанай Бег, а в руските източници от 1588-1594 г. се споменават „Салтаней князя”.
   След превземането на Астрахан от руснаците, цялата търговия, която се извършва в града, преминава в ръцете на Москва. В Никоновская летопись за 1559 г. е записано:

 "пришли гости из Шамахеи, Дербени, Шевкал, Тюмени, Юргенча, Сарайчика со всякими товары... Да пришли же из Астрахани послы от Крымшевкала и от всей земли Шевкальския, да от Тюменского князя в поминки бить челом, чтобы государь велел им бытии в своем имени и в холопстве у себя учинил и торговым бы людям дорогу пожаловал государь, велел бы чисту учинить"

   От тези и други приведени свидетелства Н.Ходнев прави извод, че известното племе туман от 6 в., в продължение на 13 века живее в една и съща местност по двата бряга на Сулак и не изгубва изцяло своето самосъзнание. При най-голямото им разширение, тюмените населявали земите на юг до Тарху, на изток до Каспийско море, на север до Терек, на запад до чеченците и кабардинците по река Мичика и Сунжа. Вероятно засилването на властта на Тарковския шамхал е принудило тюмените да напуснат южните земи и да се преместят на север. От повечето сведения за Тюмен произлиза, че той има известна самостоятелност, а също и че Северен Кавказ е разделен между черкезите и тюмените, подобно на разделянето му в руските летописи между черкези и яси. 

През владенията на тюмените преминават важни търговски пътища, а търговските кервани се нуждаели от междинни пунктове за почивка и складиране на стоки, които са управлявани от тюмените. На лице са два признака отличаващи ясите от руските летописи – наличието им в устието на река Терек и ролята им в търговията. За съжаление за ранните религиозни вярвания на тюмените не е известно нищо. Според Карамзин, жителите на Бездеж, притежаващи мощите на Михаил Тверски, биле яси. Възможно е в този град да са живеели и тюмени. В 1722 г. на река Сулак Петър Първи открива някакъв кръст и там построява, според преданието, крепост на Светия кръст. Също за разпространение на християнство в миналото говори името на селището Ендери и съществуването на гръцка дербентска епархия в Сарай.

   Около 1588 г. умира казикумухския шамхал Чопан и неговите наследници си разделят владението, като изключват Султан-Мут, роден от кабардинка с неблагороден произход. С помощта на кабардинците, Султан-Мут завладява земите от десния бряг на Сулак. Неговите мъдрост и успехи привличат  кумики от съседните владения. В резултат на руските завоевателни походи в 1594 г. Тюменското владение изчезва от картата на Северен Кавказ. До този момент тюмените имали свои князе, но в междуособици тези князе взаимно се самоунищожили. Така тюмените и гуените се подчиняват на Султан-Мут Ендиреевски и потомците му и стават негови васали. Сред  подвластните на новото владение се споменават тюменските мурзи Маймет-мурза Тотуев, Черкас-мурза Салтанеев, Магдей-мурза Салтанеев, Канмурза Алкасов, Амир-мурза Ракаев. В 1626 г. те се заклеват да служат на Московския цар и вероятно се преселват. Според Бакиханов останалата част от тюмените остават в района на Засулакска Кумикия и са подчинени  на потомците на Казан-Алп, син на Султан-Мут Ендиреевски. Айтек-мурза Салтанеев и княз Казан-алп в 1641 г. също стават поданници на Москва. Това са последните споменавани в руските източници тюменски князе.
   В днешно време цялото население, живеещо в Кумикската равнина с изключение на ногайците се нарича кумики и изповядва ислям от суфистко направление, което сочи неговия северен произход.
   За характеризиране на етнонимите тюмени и гуени помага и въпросът за съсловията в кумикското общество. Най-високо на социалната стълба стоели феодалните владетели: тарковски шамхал, мехтулински и брагунски ханове, засулакския уллу-бий/голям,велик или старши княз/ и кайтагския уцмий. До 17 в. в това число влизали и тюменските и гуенските князе. През 17-19 в. към феодалните владетели се присъединяват и князете Бековичи-Черкаски, управляващи Малка Кабарда, чието население в по-голямата си част представлявало моздокски кумики.
   По-голямата част от кумикското население се отнасяло към съсловието на уздените, което представлявало свободни, самоиздържащи се собственици на земя или стада. Самите уздени също се подразделяли на степени. Най-висша степен представлявали сала/уллу/-уздени, ползващи се с поземлени права наравно с князете и биле освободени от всички повинности. Тези привилегии получили от предците си, сподвижници на Султан-Мут. Задължително сала-уздените притежавали богато имение. Не зависели от княжеската власт и биле напълно икономически независими. От техните среди князете избирали баш-узден, чиято роля била сродна на премиер-министър. Сала-уздените биле близки съратници на феодала по време на война и съдебни помощници в мирно време. А.И.Ахвердов пише, че владетелите без съгласието на подвластните си уздени не предприемали нищо и често биле длъжни да се съгласяват с тяхното мнение. В кумикското общество сала-уздените се разделяли на привилегировани/свободни/ и княжески служители. Според иследователите най-близък паралел с характера на сала-уздените може да се направи с този на  тарханите от тюркските каганати. При южните кумики на сала-уздените съответстват уллу-уздени и ак-уздени. Етнографът С.Ш.Гаджиев прави извод, че сала-уздените имат по-древен и благороден произход от шамхалския род. Оказвайки се под властта на тези феодали те съхраняват икономическите си и обществени права.
   Според източника "Перечня доходов шамхалов", датиран 14-15-16 в., областта Мичихич /Чечня/ се намира под властта на Тарковския шамхал и била отделена към 1442 г. като уделно владение. В по-късно време при започналото раздробяване на шамхалството, родоначалникът на засулакските князе Султан-Мут получил земите между Судак и Терек с долната част на Мичикич и Салатовски окръг до планините Керхи /Кенхи/ на границата с обществото Гумбет.   Според чеченските предания, легендарния предтеча Тинавин-Вис, син на Молкх, при който се извършва разселване на чеченците в предпланинските части, плаща данък на Султан-Мут. Това преселение на вайнахите на равнината от обществата Нашаха и Галай се отнася от учените към 16-17 в., а окончателното оформяне на чеченските и ингушките общности към 18 в. През 17-18 в. стават известни чеченските епически песни „илли”, в които се използва термина  „салойн эллий” за обозначаване на висше съсловие и се превежда от специалистите като „князете на Сала-тау”. Вероятно става дума за сала-уздените, които преди може би биле князе на Салатавия до присъединяването им към владението на Султан-Мут.

 Известно е също и чеченско предание за похищението на шамхалската дъщеря Чечу от Чайнакх, която след неговата смърт се заселва на равнината и поставя основите на днешния Чечен-Аул, между реките Сунжа и Аргун. Това селище дава и руското название на чеченците /сам. нохчий/ и се употребява за първи път в 1719 г. В този район живеят и вече преселили се в Кавказ казаци към 17 в. Образуването на владението на Турлови в района на селищата  Атаги, Герменчук, Чечен-Тала се отнася към началото на 17 в., а в 1659 г. Алихан, Алибек и Хочбар Турлови се упоменават като владетели на земята Чачана. Чеченско предание говори за кумикски произход на част от обществото Кейн-Мохк, граничещо на юг с обществото Мiайста, където е живял бащата на Тинавин-Вис. Предшественикът от ингушкото селище Алхаста на име Мед, също е считан за потомък на тарковските шамхали или на  приближен до тях и който  се изселил  в планините, заради разногласия. Известни са подобни фамилии срещащи се на територията на бивши ингушки селища до Столовая гора, днес Северна Осетия – Медарови, Медоеви. Според Гусейнов ингушката форма Медар би могла да произлезе от мадыр / герой, батир, богатир/.
      Интерес представлява също и въпросът за наличието на съхранени руски източници за  периода, когато руснаците постепенно овладяват Северен Кавказ. Изследванията на описите на Царския архив и архива на Посольский приказ от 16-17 в. и съпоставянето им с наличните документи показва, че тяхното действително количество е било много повече. Възможно е по време на различни природни бедствия, които не са рядкост в тази епоха, като пожарите в град Москва, събитията от времето на управлението на Борис Годунов, войната през 1812 г. част от тези документи да са биле изгубени. Първоизточник на документите издавани от Посольский приказ биле така наречените „столбцы”, които служели за допълнителен справочен материал при съставяне на заповеди, предписания и др. Изследванията показват, че съдържанието на различните документи свързани с преговори, грамоти, заповеди и др. съответстват на съдържанието от тези първоизточници, които също не се унищожавали, а се съхранявали в архивите. В такъв случай при загуба на официални документи издадени от Посольский приказ би могло да се търси информация от първоизточника на съставянето им. При загуба и на тези документи могат да се ползват летописите, които по правило съкращавали официалните документи. След сравнителен анализ изследователите са установили, че са изгубени „тюменские книги”, описващи отношенията с Тюменското княжество. Известно е, че в 1551 г. при Иван Грозни е направил посещение тюменския княз Бибарс Растов, в 1556 г. са биле приети тюменски посланници „ о миру и торговле”. Октомври 1558 г. тюменски княз  молил за покровителство, а също е изпращал посланници през 1559 и 1560 г.
   От изнесените до тук факти и чеченските предания и фолклор може да се направи  извод, че тюмените и гуените имайки свои князе до 16 в. и свое първородно място на обитаване успяват да съхранят самосъзнанието и етносното си название. В по-късно време, губейки княжеския статут и признавайки властта на друг феодален род, но притежавайки благороден произход, получават специален привилегирован статут и запазват собствеността върху земята си. Така те се сливат в общия кумикски етнос.

Сибирският град Тюмен

   В своя статия Юрий Зотин предлага хипотеза за връзката между Кавказкия град Тюмен на река Тюменка и Сибирския град Тюмен. В статията първоначално се спира върху хронологията на събитията свързани с война между Тимур и Тохтамиш. Тук няма да се спираме подробно на нея.
   При  идването на чингизидите местните племена, живеещи в района на днешния град Тюмен, се отбранявали твърдо преди да им предадат властта. В 1230 г. управлението на Ак-Ордата се намира в ръцете на старшия син на Джучи – Орда-Еджен. Бидейки справедлив, той разделил владението между своите братя Шейбан и Туга-Тимур. В следващите периоди, владетелите на територията на Ак-Ордата произхождат от трите родови клона, произлизащи от тримата братя.

   Около 1400 г. Тохтамиш създава неголямо, но независимо владение с център  Чинги-Тур/старото название на град Тюмен/ известно с названието Тюменска юрта и станало основа за възникването на Сибирското ханство. Писмени източници за основаването на Чинги-Тур не са намерени. В Сибирската летопис са упоменати накратко хановете, управлявали първото татарско владение в района с център Кизил-Тур. 15-ия по ред хан е Мунчак, а синът на неговия брат се нарича Тайбуга. Според Н.А.Абрамов, Тайбуга е управлявал ханството в края на 14 в.
  Тайбуга вероятно е от клона на Шейбанидите. Синът на Тайбуга, наричан Ходжа, бил хан на Тюмен. В 1421 г. на престола на Тюмен стоял Шейбанидът Ходжа-Мохамед. В хронологичните записки е записано името на бащата на Ходжа  - Мохамед – Али. Авторът на статията определя местонахождението на Шейбанитския улус в горното течение на река Ишим, приток на река Иртиш. В този район Ермак, в своите походи среща татари, жители на Чимга-Тур, наричащи се „турали”. Преданията разказват, че срещу бащата на Тайбуга бил вдигнат бунт, при който той загива, а Тайбуга е отведен в други земи. Предположението на Зотин е, че Тайбуга е отведен в кавказкия Тюмен. Внукът на Шейбан, Токдай е носил военна служба по охраната на Дербент и е напълно възможно Шейбанидите да имат приближени в района. Според летописите, един от строителите на град Тюмен бил съратникът на Ермак -  Черкас Александров, който според някои изследователи ръководил група от другоземци. По предложението на автора, първите татари в района на град Тюмен идват с Шейбан и техните потомци заварва Ермак в местността. Запазени са документи, разказващи за мюсюлмански поход през 1394-1395 г на бухарски пълководци от ордена „Накшбандия” срещу Шейбанитското ханство с цел разпространение на исляма. В документите се споменава Шейбан-хан, по късно наричан Вали-хан. Съпоставяйки мюсюлманските документи и татарските предания, Зотин предполага, че въпросният Вали/Али/-хан е избягалия преди време Тайбуга, върнал си наследствените земи. Според авторът  новото си име Тюмен градът  Чинги-Тур получава с идването на руски колонизатори, сред които би могли да бъдат и кавказци, включително и от Тюменското княжество. 

Кавказките топоними Гамри и Шандан

по Т.М.Айтберов

   Арабските и персийските автори от 9-11 в. нееднократно упоменават топонима Хамрин /Хамзин /,който от някои изследователи се отъждествява с дагестанския Кайтаг /Хайдак /,а от други с Хумар в Карачаево-Черкесия.Според Минорски ,Хамрин представлява погрешно изписване на Хамри /даргински Х1вямри, Х1ямри / .В 18-19 в. Хамри или Гамри / кумикски Гъамри / се наричат  земите между реките Гамри-озен и Инчха-озен ,населени с кумики и даргинци и които  се намират в Каякетски и Сергокалински дагестански райони

  В 8 в. Гамри е фиксиран като политическо образование включващ речния басейн на Гамри-озен,но се предполага и неговото съществуване в 7 в.Страната Гамри се състояла от голямо число селища /карйа / и един град /мадина,шахр / - Таргу /Йазгу,Иаргва,Баргва,Бар уфа,Бар уза /.В източниците Таргу се нарича също и  „крепост на страната Хамри”, а Ибн Хаййат /ум. 854-55/ го определя с термина рустак,под който се разбира малко полусамостоятелно владение.

  Гамри бил обложен от арабите на 30 хил. муда ззърно / в 7 в. един муд събирал 0,510 кг зърно /,което говори,че неговите жители се занимавали със земеделие и наброявали всяко селище по 20 – 30 дома

  Арменски и арабски автори като Гевонд,Ибн Хаййат,Ибн Асам ал-Куфи наричат града „хазарски” или „хунски” и може да се предположи ,че населението е говорило и на езиците на степните народи.В източниците също се упоменава владетел на Гамри,наричан малик,шах,В  късносредновековен Дагестан съществува политическа форма на организация,при която князът има неголяма дружина и живее в главния населен пункт,чиито жители не носят повинности и представляват неговата „войска”,изхранваща се за сметка на селяните от селищата подопечни на града или крепостта.Може да се допусне,че към 8 в. политическата организация на Гамри и други подобни владения не се различава особено.Вероятно също владетелят на Гамри в 8 в. е бил васал на хазарския каган.

   Първото историческо събитие касаещо Гамри е арабски поход начело с Салман ибн Рабиа ал- Бахили през 652-653 г.Според ал-Куфи Салман преминал Дербент и достигнал хазарски град Таргу / Иаргва /.Населението напуснало града,а арабите продължили към Баланджер.Според Гевонд друг арабски пълководец ,воювайки с хазарите през 713-714 г. достигнал до страната на хуните и се разположил край хунския град Таргу.Според ал-Балазури ,в 722-723 г. арабски предводители имали победоносно сражение със сина на хазарския каган край Дарвагчай.Преди завземането на Баланджер,един от тях имал сражение в страната Хамри и взел по мирен договор селището Хасин1б,чието население преселил в Закавказието в „Хайзан „,.След това същия пълководец се приближил към хазарския град Таргу и след шестдневна обсада принудил населението да сключи мир,което било преселено в Закавказието в Кабалинското владение.

  В 736 г. в хода на военните действия на Марван ибн Мухамед в Армения,от там избягал арменски вожд Вартанес в страната на хуните по думите на Ибн Хаййат,но жителите на Хумри го убили и изпратили главата му на Марван.В периода 738-739,Марван решава да превземе първо земите от басейна на трите реки Койсу и след това да превземе дагестанските владения.Той обсадил Хамри /Таргу / и след месец превзел крепостта.По-късно обсадил друга крепост ,където се криел шахът на владението Гамри и последният поискал да сключи мир.През 50-те години на 8 в. хазарите извършвали походи в Закавказието и може да се предположи ,че в това време Гамри отново станало подвластно на кагана.Мюсюлманите също отвръщали на нападенията и в 791 г. ,наместника на Армения и Азербайджан,Фадл ибн Йахйа ал-Бармаки преминал Дербент и нападнал Хамри,но бил отблъснат.Това е последното споменаване на страната Гамри в арабските източници.

 

Съвременното селище Кичи-Гамри е образувано от оцелелите жители на града Х1ямур-Дарго но не веднага.След разрушаването на града от арабите,спасилите се се разпръснали в околностите.От преселилите се  в с.Усиша,няколко семейства отново се върнали на старото място около 14 в.,което е засвидетелствано в надгробните надписи.На селището било дадено старото име с добавяне на „кичи” – малък

   Изследвайки историческата география на Източен Кавказ В.Ф.Минорски локализира топонима Шандан в Централен Дагестан,в басейна на р.Акушинка.Тук ще изложим друга гледна точка на историка Т.М.Айтберов.

  Ибн Хаййат пише,че в 121/738—39 г Марван ибн Мухамед от Зирихгеран се отправя към Гамри,подчинява го,а след това стига да земята М-с-дар и я превзема и сключва мирен договор.След това отсяда в Лакзан / Лакзан-Киран /.Съгласно ал-Балазури,след Зирихгеран,Марван пребивава в Гамри,а след това в С-н/б/-дан,превзема го без бой,след това обложил с данък хората на шаха на Табарсаран и след това отседнал пред крепостта Лакза.Ибн Асам ал-Куфи съобщава,че Марван подчинява Туман,Гамри,като по този начин превзел всички крепости на страните Сарир,Хамзин,Туман и С-н-дан.След това Марван бил в Дербент и след това тръгнал за Лакз.

  От изброените източници може да се стигне до извода,че названията М-с-дар//М-с-даз ,С-н(б)-дат /С-г-дан// ,С-н-дан представляват различни форми на изписване на един и същи топоним,който условно четем Шандан.Написаното от арабските автори от 9-10 в. ни сочи възможна локализация на Шандан междуГамри и Дербент.

  В друг източник,”История на Ширван и Дербент” се говори,че в 273/886—87 г. дербентският емир Мухамед ибн Хашим напада Шандан и покорява принадлежащите му селища Д-н-к-с и Ш-л-ш-л-и,а именно Дибгаши и Чищили,лежащи в горната част на басейна на река Артозен.В 326/937—38 г. Абу-л-Фаварнс ,с конница от дербенци и кайтакци внезапно нападнали Шандан и вторично овладяват Дибгаши / Днк-ш,Р-б-к-ш /.От тези сведения Шандан може да се локализира на север от Кайтаг,басейна на река Уллучай и включва селищата Дибгаши и Чищили

  Компилаторът от 13 в. ,Якут ал-Хамави пише,че Шанзан представлява територия съседна на страната на хазарите.В долината на река Артозен,съгласно дагестанските арабоезични източници, съществува топоним Баршли.Според ориенталиста Mouradgea d’Ohsson, арабския топоним Баршлийа,където в 6 в. се осъществява срещата на Ануширван с тюркютски предводител,е тъждествен с  намиращия се на река Артозен Баршли.Възможно е районът,който включва басейна на река Артозен да е бил буферен между тюркютската империя и Сасанидски Иран.

  Сведението на ал-Балазури,че Шандан трябвало да плати на победителите еднократно 100 глави добитък и ежегодно  5 хил.муда зърно,говори ,че населението от предгорните територии се занимава със земеделие.В източниците също се упоменава управител на Шандан – сахиб или малик,което го определя като княжество.Според ал-Истархи ,Шандан е страна на неверници,което се потвърждава и от честите мюсюлмански походи срещу него.В източниците също се упоменава,че в периода 1040-1075 г. ,владетелят на Шандан приел исляма,бидейки преди това християнин.

 Айтберов също така се спира на въпроса за определяне на оригиналното название на топонима Шандан,което винаги представлява известна трудност при дагестанските топоними поради езиковото разнообразие и арабското изписване.Даргинците наричат своите съседи кумики и обитатели на река Артозен джандар или джандарт.В такъв случай княжеството разполагащо се между Гамри и Кайтаг може да се  нарича Шандан или Чандар .Интересно е да се отбележи, че с близко име чандыр се нарича особена етническа група от туркменски произход ,отбелязана в 19 в. в Хивинското ханство.