Кумикски етични норми в семейството

по Внутрисемейный этикет кумыков в XIX — начале XX веков, Крамынина Камилла Магомедрасуловна (2018)

   В семейната организация на кумиките / кумыки / съществували два вида семейство: голямо, неразделно – уллу агълю и малко - бир уьй агълю. Съществувала и трета форма – преходна, когато синовете са отделени имуществено и се заселват до бащиния дом. Отношенията в семейството били построени върху патриархални норми, при които всички членове на семейството се подчиняват на главата на семейството, а младшите членове на по-старшите от тях.

Terki,  http://dargo.ru

Главата на семейството обикновено бил дядото – уллу ата, дада или бащата – атай, ата.

   Главата на семейството бил пълновластен господар не само на имуществото, но и на съдбата на неговите родственици. Въпреки това неговият авторитет зависел от неговото справедливо управление и умение да въдворява разбирателство между останалите членове на семейството. На него се възлагали всички организаторски и управленски функции и от неговите способности зависело цялото семейство. Официално тази ръководна роля продължавала да се приписва на старшия в дома, дори и когато е много възрастен и немощен. В такъв случай неговия статус макар и неофициално преминавал към неговия брат, но по-често към старшия му син.

За приемането на решения, често главата на семейството се съветвал с по-възрастните му членове и свиквал семеен съвет. В този съвет, по думите на С. Ш. Гаджиева, влизали „обычно сыновья главы семьи, и некоторые старшие опытные женщины.“ При много важни въпроси, когато семейството трудно взима решение, той се обръщал към ръководстващите по-големи, родствени патронимически групи.

   На главата на семейството се отреждало почетно място в дома - тёрь, разположено срещу вратата, застлано с вълнени покривки. Никой не можел да сяда на неговото място, дори и в негово отсъствие.

   Съгласно етикетните норми, общуването на главата на семейството със своите деца било подчертано отчуждено. Никога не вземал на ръце малките деца, дори когато са сами или жена му е заета с работа. Изисквало се да бъде строг и емоционално сдържан. За провинение било разрешено да прибегне към физическо или морално наказание. Най-страшни се считали наказания от вида „отлъчване“ - забрана за участие в обща трапеза от три дни до една седмица, забрана за участие в семейните дейности за няколко дни.

   Съществувало строго разделение на труда. Към мъжките задължения се причислявали оран, всички полеви дейности, грижа за добитъка, пастирство, строеж и ремонт на стопанските помещения, отбиване на феодални и други повинности.

   Второ по значение лице в семейството след главата е неговата съпругата. При достигане на определена възраст можела да приеме участие в семейния съвет. Старшата жена в кумикския език се нарича абай, апай, уллу ажай.

   Явявайки се стопанка на дома, тя носела ключовете от дома и сандъци и се разпореждала със запасите от продукти. Ако била нетрудоспособна, приемала само ръководни функции и се грижела за децата. Избирала за себе си по-леките дейности, а на снахите давала по-тежка и непрестижна работа. Всяко нареждане било придружено с хвалебствен отзив като например „ На теб ти се получава по-добре“. След нейната смърт, нейните функции поемала старшата от снахите, съпруга на старшия син. Старшата жена също имала задължения пред снахите от етично естество. Тя не можела да влиза в техните стаи без покана и се стараела да не пристъпва прага на стаите, без тяхно знание.

   Завърналият се от далечно пътуване старши син бил длъжен първо да попита за здравето на майка си и да и предостави възможност да се разпореди със закупените стоки.

   Обичайните практики в отношенията мъж- жена също биле строги. Мъжът не можел да нарича жена си с малкото и име, а употребявал изрази от рода на „нашата стопанка“, „нашата майка“ и др. Жената за да се обърне към съпруга си изпращала при него децата с послание и в много редки случаи се обръщала към него директно. Тя също използвала изрази от рода на „вашия баща“, „вашия господар“. По думите на Манай Алибеков, жените не се бъркали в работите на мъжете, правили всичко каквото каже мъжът им, не се хранели или пиели вода пред тях, не говорели никога със свекъра си, когато мъжът им пътувал никога не лягали да спят. Умукусум Магомедова си спомня: «При своём муже я головы не могла поднять или в глаза ему посмотреть, боясь оскорбить его этим» .

Alain Manesson Mallet, 1683 год. , http://dargo.ru

   Мъжът никога не повишавал тон на жена си в присъствието на децата, още по-малко си позволявал да я удари, не я упреквал и не я унижавал. Ако имало скарване, децата не присъствали. Проявата на жестокост и насилие се считало за позорна.

Децата дължели почтително отношение към двамата си родители. Въпреки традицията, в отсъствие на бащата, синът или дъщерята си позволявали да оспорят някое решение на майка си или да изразят недоволство и несъгласие. Въпреки това последната дума била на майката.

Авторитетът на жената зависел от умението и способността и да повлияе върху решенията на мъжа си, да създадат уютна атмосфера в дома.

   Старшият син се явявал пръв помощник и наследник на главата на семейството и останалите по-млади братя и сестри му дължали почтително отношение. Когато влизал в стаята, младшия му брат бил длъжен да стане и да седне когато получи разрешение за това. Когато се срещнат яздейки, младшият трябвало да изрази приветствие като се изправи на стремената, а старшият да му отвърне с кимване на глава. Ако старшият брат заговори младши, когато вторият се намира на балкон или възвишено място, то младшия го молел да го изчака докато слезе , за да продължат разговора. Фамилиярно и емоционално поведение между братята се считало за неприемливо, за разлика от отношенията между сестрите, които можели да си позволят телесно докосване и прегрътка. Забранено било на сестрите да се шегуват и присмиват на старшата сестра. На сестрата се допускало да се обръща с ласкави имена към брат си единствено в случай, че тя е старша, а той не е достигнал пълнолетие.

   На гърба на младата снаха се струпвали всички тежки дейности. Към нея се обръщали не по име а с „невестке“ - гелин, а ако са няколко в дома към това определение добавяли името. Младшата снаха се обръщала към по-старшата с името добавено към бажив- ласкаво обръщение към по-възрастна жена. Сред кавказките народи, в това число и дагестанските особено характерен е така нареченият „обычай избегания“ между съпрузи, между родители, между съпругът, съпругата и родствениците на техния партньор. Според С. Ш. Гаджиева «у народов Дагестана обычаи избегания проявлялись в редуцированной, осколочной, порой в трудноуловимой форме»
[Гаджиева, 1985, с. 174]. Ако съпрузите биле принудени да стоят в общата семейна стая те се държали помежду си отчуждено и общували чрез посредници – други членове на семейството.

Всички етични норми и забрани регулирали поведението на членовете на семейството и създавали особен порядък и култура на съвместния живот.

Велика Комания

спомената в Historia Tartarorum написана от Benedykt Polak

[11] Итак, когда Чингис стал именоваться каном и год отдыхал без войн, он в это время распределил три войска [идти воевать] в три части света, чтобы они покорили всех людей, которые живут на земле. Одно он отправил со своим сыном Тоссуком, который тоже именовался каном, против команов, которые обитают над Азами в западной стороне, а второе с другим сыном — против Великой Индии на юго-восток.

[20] Третье же войско, которое пошло на запад с Тоссук-каном, сыном Чингиса, покорило сперва землю, которая зовется Теркемен, во-вторых — бисерминов, затем — кангитов, [и] наконец они вторглись в землю Куспкас, то есть Команию. А команы, объединившись со всеми русскими [князьями], бились с тартарами между двумя ручейками — название одного из них Калк, а другого Кониуззу, то есть «вода [109] овец», ведь кони по-тартарски означает на латыни oves (овцы), а уззу — aqua (вода), и они были разгромлены тартарами. Крови с обеих сторон было пролито до самых конских уздечек, как передавали те, кто участвовал в сражении. Итак, когда тартары их победили, то возвратились в свою землю и на обратном пути захватили некоторые земли на севере, а именно бастархов, то есть Великую Венгрию, которая соседствует с морем-океаном на севере.
[24] А Оккодай, будучи очень силен множеством [людей], подобно тому как ранее сделал его отец, организовал три [войска]. Над первым он назначил Бати, сына брата, и послал его на Запад против церкви Божьей и всех областей Запада. Он [Бати], придя, покорил землю Альтисольдана и землю бисерменов. Они были сарраценами, говорящими по-комански. Там же он взял, хотя и после долгой войны, очень укрепленный город по названию Барчин. А другой город, по названию Иакинт, сдался сам, и поэтому он его не разрушил, а, взяв добычу и умертвив наиболее знатных по своему обычаю и заставив переселить жителей, поселил других людей в этом городе. И проследовал по направлению к Орнасу, огромному городу, наполненному христианами, то есть газарами и аланами, а также разными сарраценами из различных частей [света]. И расположен он на реке (занимающей большую часть [берега] моря, которая протекала через город. Тартары, перекрыв реку в верхней части, пустили воду стремительным потоком и потопили город со всем, что в нем было.

[25] Кроме этого Бати в то время подчинил землю Теркомен [Туркмен] и землю Кангитов, а также Великую Команию, а также Русию, и захватил Киев, столицу Русии, город очень большой и известнейший. [Достиг он этого] уничтожением большого количества людей и многочисленными сражениями, [описание] которых в настоящий момент я опускаю, потому что это требует особого повествователя.
[30] А когда Бати был в Венгрии и узнал о смерти Оккодай-кана, который умер, отравленный [своей] сестрой, и похоронен «с богатым в аду», то он немедленно вернулся в Команию. Его также видели и братья [францисканцы], возвращаясь к господину папе от тартар. Кроме того, братья говорят, что из своих владений он уже направляется к Куюк-кану. К тому же между ними возник большой разлад, и если бы он имел продолжение, [то] христиане смогли бы получить в течение многих лет передышку от тартар.
[34] Названия же земель, которые тартары завоевали, суть таковы: Китай, Соланги, Эфиопия, Войрат, Кераниты, Буритебет, Уйгур, Киргиз, Саруйхур, Меркит, Мекрит, Найман, Каракитай, Туркия, Нубия, Балдак, Урумсолдан, Бисермины, Кангиты, Армения, Георгиания, Аланы, которые называют себя Аззами, Киркасы [Черкесы], Газары, Команы, которые называют себя Кусскара [Кыпчаками], Мордвины, Баскарт, то есть Великая Венгрия, Билеры, Корола, Кассиды, Паросситы, Песьи [народы], Замогеды [Самоеды], Несториане, Нусия [Русия], [земли] персидских султанов, которые именуют себя сарраценами.
[42]...Они также не верят в вечную жизнь святых и не [верят] в вечное проклятие, но [верят] только лишь в то, что после смерти они вновь будут жить, приумножать стада и поглощать [пищу]. Обращаются они также к изготовлению зелий и заклинаниям и верят, что ответы демона — это [ответы] Бога, коего Бога называют Иуга, а команы — [называют] Кодар.
[45] Если умирает богатый, его хоронят тайно в поле вместе с его юртой сидящим в ней, и вместе с [деревянным] корытцем, полным мяса, и чашей кобыльего молока. Также с ним хоронят кобылицу с жеребенком, коня с уздой и седлом, лук с колчаном и стрелами. Одного же коня съедают друзья, и шкура его, наполненная сеном, поднимается на деревянных опорах. Они верят, что в будущей [жизни умерший] будет нуждаться во всем этом, а именно в кобылице для получения молока, в коне, для того чтобы ездить, и также в другом [из того, что положено с ним]. Подобным же образом кладут золото и серебро.

Бел.: река Кониуззу - вероятно Сула́к до XX в. кум. "Къой су"  — «Овечьи Воды»^[2], авар. Сулахъ, дарг. Кьас — «стремнина»^[3], рут. Сулак мыри, чеч. Гӏой-хи^[4][5]

Златната ябълка - канонизация,коронация и божественост

    Унгарският крал Калман или Коломан /Kálmán királyunk (1095-1116)/ според съвремениците си Pope Urban II и Gallus Anonymus бил изключително ерудиран. Според летописите унгарците го наричали Cunues или Qunwes, "the Learned or the Book-Lover" - ученият и любителят на книгата, тъй като притежавал много книги. В Illuminated Chronicle се казва, че Калман четял богослужения като епископ. Епископ Hartvik описва по негово искане живота на крал Стефан І / (Szent) István/. Историците приписват и съставянето на първата компилация от исторически записки по негово време. Крал Калман желаел да направи кралството си подобно на византийския император - независимо от папата, да бъде "Isten által koronázott" - коронясан от Бог. Разказвайки историята на крал Стефан І, включва идеята, че папата му е изпратил кръст с думите "Аз съм апостол, но той е достоен Христов апостол ... затова ние му се доверяваме да управлява църквите си и неговия народ по двата (църковни и светски) закона, както е научен от божествената благодат. " Този кръст присъства в герба на Арпадите и в Унгария се нарича Апостолски кръст. Крал Имре (1196-1204), вероятно по идеята на император Мануил Комнин поставил този кръст върху кристална топка или кълбо. Не се знае много за ролята на този символ в коронацията. При описание на коронацията на крал Андраш ІІІ немски поет нарича кълбото "златна ябълка" - Aphel guldin. Различните народи дават различни имена на кълбото : „globe royal" (френски), „globo imperiale" (италиански), „orb" (английски), „gyerzsava" (руски) . В християнска Европа ябълката е символ на грях и беди, в латинския език „malum“ означава ябълка , но и нещастие. Защо тогава поетът е нарекъл така кълбото ? Може би го е свързал със стари езически символи за които, подобно на приказките , ябълката е символ на богатство, изобилие, плодородие. И което героят трябва да върне, побеждавайки дракони и чудовища.

 / по AZ ORSZÁGALMA /

Кралските символи на Унгария

~~~

   Арабските източници свидетелстват, че върху шатрата на хазарския каган бил бродиран със златна нишка крушевиден знак. Други източници наричат този символ "златна ябълка" - «Алтын алма», «Алтын-топ». Интерес представлява и изобразеният на Каталонски атлас от 1375 г. златоордински хан Джанибек, с тюрбан, жезъл и златно кълбо.

Фрагмент Каталонского атласа 1375 г

Подробни сведения за ритуал на избор на шамхал, който ще управлява Тарковското шамхалство предава Адам Олеарий, пребивавал в Дагестан в 17 век. При този ритуал "златна ябълка" трябва да се търколи в кръг от кандидати и да спре пред следващия шамхал. Върху много запазени надгробни паметници шамхалите изобразяват своя династически символ, който също има крушевидна форма. 

по К истории государственной символики кумыков

Според някои изследователи общият символ в гербовете може да говори за общ произход, макар и трудно проследим. Но символът на златната ябълка или кълбо може да говори за общ принцип на избора на владетел и това е принципът на божествеността или за божествен избор.

Хазаро-арабските войни в кумикския фолклор

по Анжи-наме превод на руски език и коментари Абдулхаким Аджиев

 Кумиките са един от многото народи в Дагестан. Предполага се,че това са племената споменавани още от Птоломей като ками или камак,а също и че са потомци на хазарите.

   Кадир – Мурза е кумикски летописец от Амирханкент/Кяхулай/ творил в края на 18-началото на 19в. Използвайки местни исторически източници, предания и легенди написва в 1780г трактат Анжи-наме. Ръкописът на даденото съчинение е намерен 60-те години на 20в в личната библиотека на местния библиофил Пайзулла Кадиев от литературоведа С.М.Алиев. Фрагменти от него са публикувани в 1974г,1976г и 1989г

   Анжи или Инжи е град на брега на Каспийско море принадлежащ на Хазарския каган наред със Семендер, Ирхан, Голям и Малък Маджар, Джулат и Шехри Татар. Известен е от 7-8 век от периода на арабско-хазарските войни. Археологическите материали подтвърждават съществуването на средновековно укрепление край съвременния град Махачкала, а именно остатъци от две мощни крепостни стени,спускащи се от планината Тарки-тау до морето, ограждащи територия която била улус на хазарските царе.

   В сказанието за битката при Анжи намират отглас събития от времето на арабското нашествие в Кавказ. Интересен момент на фолклорното произведение е присъствието в него като герои наред с обикновенните хора и кумикски богове като Тенгири, Алав – бог на огъня, Авамча – бог на горите, Камари, Сангар – бог на лова. Образът на Алав напомня за Прометей и грузинския Амирани и също е прикован за скалата за да не помогне на хората в тяхната битка. Имената на боговете имат тюркска основа с исключение на Камари, което се среща в грузинската митология като богиня на мълнията, а също и в Средния Изток и Индия. В сказанието се говори, че враговете идват за да изпият кръвта на Тенгири, което може би говори за борба за независимост, но и за опазване на националната религия.

                                                          ~~~

   Управител – диванбаши на град Анжи бил бий батыр / княз богатир/ Карткожак. Той имал трима синове, старшият от които Темиш предава родината и ненавижда своя младши брат Айбек, заради девойката Айкыз, сестра на знаменития батыр Исак, живеещ в Грузия.

   Когато арабите нападат града, Карткожак проклина сина си Темиш в името на боговете Тенгири, Авамча и Алав пред цялото общество. Айбек дава клетва пред слепия си баща. В началото сраженията са край града , но постепенно врагът навлиза в него. Градът бил обхванат от пожар,в който гори и скалата на Камари, обладаваща вълшебна сила. Към съседите са изпратени посланници молещи за помощ.

"Зовите все близкие нам народы,
Пусть из Язи поспешат Темирбек и другие,
Пусть быстро подоспеют горские парни из Кази,
Пусть гонцы доскачут до места Арак,
Пусть они забудут старые обиды, приедут,
Пусть узнают друг ли враг или чужим стал близкий!
Пусть ради Камари сплотятся (вблизи),
Позабыв свои старые обиды
Пусть булканцы запрягут свои арбы, (оседлают) своих коней,
Пусть спешат заставляя буйствовать своих тулпаров,
Чтобы могли быстрее подоспеть к нам!"

   Тук според анализаторите Язи е име на местност или страната на асите, под Кази може да се подразбира селище Кумух, съществуват планини с името Аракъ в Чечня и Авария, а под булканци може би се имат предвид балкарците живеещи в областта Балкан.

   Но отникъде не идва помощ, градът гори и геройски загива Айбек. Годеницата му Айкыз била ясновидка и изпращайки молба към Тенгири разбира, че помощ от него няма да има. Тогава се обръща към боговете Алав и Авамча изпращайки две птици Бийдаяк, които в кумикския фолклор са подобни на жар-птица.

   Но в небето Тенгири не допуска птиците до планината Артлантау, а самия Алав привързал към скала. Трещят гръмотевици,сипе се проливен дъжд,но Алав успява да се освободи.Той и останалите нарти тръгват на помощ, но тъмен облак,стръмни планини и силни ветрове се изпречват пред тях. Накрая Тенгири и други деви закрива слънцето с лика си. Но Авамча и Алав събират дървета и запалват огън и продължават напред. Стигат до Анжи и отново се разгаря битка. Нартите окръжават девите и ги хвърлят в бездънна яма.Врагът отстъпва.

   Изменникът Темиш показва на изнемогващия от жажда противник извор и щурмът се възъбновява. Въпреки, че жителите на Анжи се бият геройски, те изнемогват и помощта от други земи закъснява. Накрая врагът превзема града и Темиш се радва, че е достигнал целта си. Предводителят на арабските войски му дава хиляда златни динара и го назначава за диванбек на града. Останалите живи се укриват в крепост, разположена в труднодостъпна местност. Сред тях се намира и Айкыз. Враговете решават уморят криещите се от глад, жажда , а също разпалват големи огнове за да се задушат от дима. Вълшебницата Айкыз пише писмо до враговете

"Я согласна стать рабою Темиша, (Только) нужна двухдневная передышка для этого. За это время мы хотим опомниться, А Темишу так. или иначе быть нашим хозяином"

Тя тайно, през труднопроходими гори извежда всички хора от крепоста до Ирган и Балх / Иргъан ва Балкъ /.  На третия ден Темиш влиза в крепостта, за да се сближи с Айкыз. Качват се на най-високата кула на крепостта. Когато бдителността на Темиш е намалена, Айкыз го хваща и заедно с него се хвърля от кулата.

Колкото-толкова

Кумикски обряд "откупване на петела"

Кумикски обичай булка, сватбен обичай, ногайски театър и дербентски обичай за викане на дъжд

Великаните като персонажи от нартските епоси

   по

Кавказские богатырские сказания древних циклов и эпос о нартах. У. Б. Далгат

  Най-впечатляващ и обединяващ елемент на кавказкия фолклор и култура е нартския епос и затова учени и изследователи са посветили много страници за неговото анализиране. Всички те са подчертали различни характерни моменти или са отбелязали елементи общи за всички кавказки народи или за по-голяма общност от народи.

   Определени сюжетни линии се срещат в обединените епически комплекси на кавказките народи, в сказанията и в отделните народни приказки. В епосите тези сюжети звучат като историческо минало, докато в приказките това усещане за „достоверност” се губи. При дагестанските народи липсва цялостен епос, обединяващ различните сюжети, а са налице отделни приказки за нартите. Според изследователите най-архаична редакция на нартските сюжети се намират в чеченските и ингушките богатирски приказки. Също така според учените анализирали нартските епоси, кавказките циклични поеми имат късна и по-сложна художествена форма, сюжетите са преминали процес на преработка и художествена организация на различни исторически, географски, езикови и естетически елементи. Пример за подобна преработка се дава за „Одисеята”, която е съставена от отделни сказания свързани в едно цяло.  

   

   В древните кавказки сказания се срещат няколко типа великани – митични великани-чудовища, еднооки великани людоеди, исполини, които са предшественици на нартите, великани олицетворяващи трудовата дейност на човека/ рибари, орачи, косачи, и др./, богатири родоначалници на отделни фамилии, великани защитници на народа.

   Митическите великани-чудовища най-често са наричани деви, а при дегестанските народи с изключение на лезгинците – парти. Тези великани представляват фантастически чудовища, олицетворяващи злото. В най-древните арменски предания девите са зли духове, борещи се срещу всяко добро. В арменските приказки обаче девите не са безтелесни духове, а полу-демон полу-човек, исполин имащ няколко глави. Те не са безсмъртни и дори човек може да ги убие, могат да си вземат жени от човешката раса, живеят в подземно царство или царство на мрака, понякога в пещери във високите планини. Притежават несметни богатства и похищават прекрасни девойки. Техните огнени коне и биволи мигновено обикалят цялата земя. Царете и богатирите в течение на много години преследват и изтрепват тези чудовища.

 В картвелските приказки девите имат замъци на високи планини, носят се по небето на триноги коне, и похищават земни красавици. Девите са силни, но непохватни и глупави и хората често се спасяват от тяхното преследване. В картвелския фолклор се среща понятието кадж, който според А.Грен е еквивалент на девите и първоначално означавал храбрец, а по-късно зъл дух. Каджите са предвождани от Ешма, чието име вероятно произлиза от Аешма – име на демона на гнева в зороастризма. Също така грузинската дума за дявол eshmaki произлиза от Аешма. В зороастризма Аешма се противопоставя на Asha Vahishta като ипостас на „истината”. Аша  е това, което се нарича „решителната конфесионална концепция на зороастризма." И думата се свързва с понятията  "истина" и "дясно ", "ред" и "право на работа". Тези архи-демони, сред които е и Аешма и са създадени от Ангра Майню за да сеят смърт и разруха. Грузинските каджи имат замъци, отвличат девойки, почти винаги са победители. Амирани, грузинският вариант на Прометей, изпратен от бог за да унищожи девите, е прикован от каджите на върха на Елбрус, за това, че поискал да дари хората с безгрижен живот. Арменският Прометей, Артавазд пък е прикован към върха на Арарат. Много изследователи виждат в каджите от кавказкия фолклор отражение на учението на Зороастър въпреки, че техния ирански образ е видоизменен и повлиян от местния кавказки фолклор. Тези образи на демони се срещат изключително в приказките и сказанията.

В аварската приказка „Черният нарт „ великанът чудовище е митично същество, появява се като щит на дъждовен облак, спуска се към човека и го отнася със себе си. Също така се изобразява като яздещ триног кон, с който настига героя, удря го с копитата на коня и сто части на тялото му се разпръскват на сто страни

 В ингушките и чеченските приказки присъстват гигантски чудовища, които са наречени с термина „гарбаш”. Живеят в безлюдни места, понякога имат девет глави, притежават предмет, с който могат да възвърнат живота на човека. Гарбашите биват и жени, с огромен ръст и сила, людоедки, приемат за нощувка заблудил се пътник и го изяждат на сутринта.

 рис. А.А. Лурье илюстрация към карачаевски приказки

Ингушките гарбаши съответстват на балкарските емегени., които ядат човешко месо и също понякога имат няколко глави. В описанията на тези чудовища се среща един общ елемент – великанките имат големи гърди и едната е прехвърлена през рамото. Вероятно типичен кавказки елемент е способът, с който героите се спасяват от женските чудовища – героят трябва да се допре до гърдите на чудовището и дори да засуче мляко.

  В аварската приказка „Морският кон” се разказва следния епизод. Героят върви по големи човешки следи и стига в края на гората до широка поляна. В средата на поляната се издигат седем кули, чийто върхове стигат до небето. Кулите са обкръжени от ограда от стоманени колове и на всеки кол е забита човешка глава. Героят влиза в помещение където се намира великанката. Героят докосва със зъби гърдите и и тя изрича: „Сега ти си мой син, а аз твоя майка.” Такъв елемент на установяване на млечно родство се среща и в някои лакски приказки. В етнографските записи фигурират разкази за подобен способ на преустановяване на кръвна мъст при кавказците. Преследваният убиец може, ако успее, да влезе при майката на убития, да докосне с устни гърдите и и от този момент той се превръща в неин млечен син и враждата трябва да бъде прекратена.

Така някои елементи в приказките ни показват, че те са изпълнени не само с фантастични епизоди, но съдържат и много моменти почерпени от реалния бит на народите.

Тези горски великанки, които също са и магьоснички се наричат от аварците и кумиките албащти, а от даргинците – бяжук. Възможно е терминът „албащти” да е проникнал в Дагестан от Близкия изток.

   Може би най-известните великани в световната митология са циклопите. От гръцките автори ни е известно, че децата на Уран и Гея са три циклопа – Бронтес, Стероп и Аргес./ Гръм, Мълния и Блясък/. Циклопите създават тризъбеца на Посейдон, лъка на Артемида, шлема на Персей и мълнията с която Зевс убива сина на Аполон, Асклепий. В произведенията на Омир циклопите не са божествени създания и се явяват герои в героическите епоси. Известни са дванадесет различни варианти на сюжета за циклопа Полифем принадлежащи на европейски и азиатски народи арабски, огузки /,Депе-Гёз – с око на темето/, сръбски /Дивлан/, руски/Лихо/, румънски, немски и др. 

 Според изследванията на М.Н.Комаров всички приморски народи помещават циклопът на остров, а останалите в планини и гори. Огузкият и сръбският циклоп живеят в планински пещери, руският в горска землянка, арабският в дворец. Кръглото око на циклопа символизира представата за Слънцето като око. При индусите слънцето е създадено от око на Брама или се нарича око на Варуна, при персите е око на Ормузд, Окото на Один също се асоциира със слънцето. Образът на великан пастир на овце подобно на Полифем е известен и на кавказките народи. В.Милер отделя два сходни с гръцките сюжети срещащи се и в кавказките приказки – сюжета за Полифем и сюжета за Прометей. Според него кавказките варианти стоят най-близо до древногръцките, от тези които се срещат при другите народи. Според Милер най-доброто обяснение на тази прилика е предположението, че първоначална родина на тези сказания трябва да се счита Мала Азия. Оттук е преминал в древногръцкия епос, а при другите древни  народи, населяващи черноморското крайбрежие  се е предавал от уста на уста .Според В.Грим /«Die Sage von Polyphem»/ , сюжета за Полифем в епоса за Одисей е привнесен, тъй като не отговаря на характеристиката на героя.

 Подобно Полифем, ингушкият циклоп е овчар-скотовъдец, има тежка тояга, с която повдига череп и носи на рамо седящите в него герои. В дома си запалва огън, изпича петима от героите, изяжда ги и ляга да спи. Останалите герои го ослепяват с остро оръжие и успяват да избягат, макар че един от героите е ранен. В приказката, както и в много кавказки творби се подчертава глупостта на великана и хитростта на героите. Изследователите подчертават, че сюжети с едноок великан са широко разпространени във кавказкия фолклор и се срещат при осетинци, ингуши, чеченци, дагестанци, адиги, карачаевци, балкарци и др.  

 Особен елемент в приказките е голям череп на кон при ингушите и мингрелците или череп на гигант при осетинците, в който се крият героите  В ролята на предводител на стадото на Полифем фигурира говорещ козел-великан с големи рога. Този образ може да има връцка с трите езически божества при ингушите - Амгали-ерда, Тамыж-ерда и Мятцели. Тамыж-ерда означава "Крилат дух" и според преданията се явява в образа на говорещ козел.

  Ето и един пример олицетворяващ националните различия при предаването на сюжета за великана циклоп. В кумикска приказка се разказва следното. Един хан имал прекрасна плодова градина край брега на морето. Когато плодовете узрели, ханът забелязал, че някой изкоренява дърветата и те изчезват. Слугите му открили следи от огромни боси крака. Ханът ги изпратил да следват следите и те достигнали до пещера намираща се под голяма скала. Край пещерата биле натрупани ханските дървета. Вътре в пещерата на купчинки стояли плодовете от същите дървета. В ъгъла на пещерата имало печка, а край нея шиш. В друг ъгъл се намирал глинен съд с вода, а в дъното на пещерата - постеля от мека трева Ханските слуги седнали да си починат. В пещерата влязъл едноок великан и държал в ръката си убит дивеч. Като видял хората, той им казал на неразбираем език „Яжте” и посочил към плодовете. Чувайки ужасния глас на чудовището, хората се притиснали един в друг от страх. По-късно великанът запалил печката и когато се образувала жар избрал от гостите си най-дебелия, откъснал му главата, нанизал тялото му на шиша и го изял като печена кокошка. След това великанът пил вода от съда, затворил входа с камък и легнал да спи. Останалите девет души решили да действат, качили се на високо място и стреляли с лък и стрели в окото на циклопа. Окото изтекло, а великанът завил от болка., извадил стрелите от окото си, грабнал големият камък, закриващ входа и го хвърлил към мястото където преди стоели хората. Но великанът не виждал нищо и ослушвайки се излязъл на вън. В този момент, хората тихо се промъкнали и излезли от пещерата. Скрили се зад стволовете на девет дървета и  започнали да изстрелват стрели от различни посоки., а циклопът се мятал в различни страни. Хората побягнали към морето и там видели кораб, на който се качили. На виковете на циклопа, се отзовал друг великан, изтръгнал дърво с корените му и тръгнал след хората. Когато стигнал до брега хвърлил дървото по кораба но не улучил. Хората благополучно се върнали в къщи. Особен различен момент в кумикската приказка е, че виликанът не е овчар, а ловец и плодосъбирач В лакски, аварски  и даргински приказки също се среща едноок великан.

 В.Далгат записва предание, разказано от ингуша Ганыж Абиевич Келигов-Фельханов, в което се съдържа мотив идентичен с Одисеевия Полифем. Полифем нарича ослепилия го човек „Никой”. В ингушкото предание великанът алмас също на въпроса кой го е ранил отговаря „Аз сам” както му е отвърнал героят.

В кабардинския вариант на  адигския епос героят, „богатир с едно око на челото”, дръзнал да проникне в тайните на Тха /върховен бог на адигите/, като се промъкнал между два върха на място където се издига огромна скала. Безсмъртният Тха, разгневен от дързостта му,  го приковал към скалата с дълга верига за шията и изпратил хищна птица .всеки ден да кълве сърцето му.

 Според В.Милер героите от типа на Прометей – грузинския Амирани, имеретинския Рокапи, абхаския  Абраскил, арменския  Артавазд и различните чудовища на Изтока – Шидар, Мхер, Зохак са родствени на гръцкия Прометей. Милер определя Прометей като древен бог на огъня, „огненосен бог”, в чиято чест в Атина ежегодно устройвали маратони със запалени факли.

 

   Друг тип герои в кавказките сказания са великаните-богатири. Те не са врагове на хората и са представени като древни жители, предшестващи нартите. Един от най-разпространените мотиви в сказанията е срещата на героите с огромни кости останали от населяващите в древността великани. Ингушкият нарт Соска-Солса преминава през такава тазобедрена кост яздейки коня си. Според епосите от останалите кости, великаните могат да бъдат възкресени и Солса моли бога да възкреси великана, но да бъде без око. Великанът възкръснал и помолил нартът да му даде око, но Соска-Солса се изплашил и помолил бог отново да го умъртви.

Във варианта записан от Далгат от Ч.Акриев възкресеният великан дава различни сведения за живота от далечното минало. Исполинът твърдял, че хората, които ги сменили трябвало да бъдат по-умни, но нямало да живеят при такава благодат, каквато имало при тях. 

В осетинско сказание присъства подобен мотив и на въпроса към възкръсналия великан „Кой си ти?”, той отвърнал:: ”Аз съм от племето Гумири /великани/, ние владеехме цялата земя, но измряхме”.

 

   В някои сказания великаните са представени като родоначалници на някои общества. В селището Тумги от Галгаевското общество се намират два каменни стълба, поставени в памет на предците на жителите. Според преданието имало двама братя – Гуй и Цикма. Гуй бил с две усти, една отпред, друга отзад, с едната ядял месо, с другата супа. Имал огромен ръст, а могилата му била дъълга 5-6 сажена. Тумгинците наричат себе си „гуйнбух” или потомци на Гуй. Веднъж Цикма се разсърдил на брат си и го завел при хановете в Тифлис да го заковат с вериги. Но Гуй скъсал веригите и тръгнал за дома. Още на растояние 20 версти той започнал да вика на брат си да се пази от него. Цикма се изплашил и побягнал към Цори. Друг родоначалник също има „богатирска” природа. За Орцхаг Кэрцхал Малсэга разказват, че с ръце въртял мелничното колело и сам вдигал кон от земята.

  Интересни са също и друг тип ингушки великани наричани с думата „вампол”. Вамполите са големи и по-силни от хората Както и другите великани-богатири и тези не притежават магическа сила, занимават се със селскостопанска дейност. Техният отличителен признак е голямата им сила, която постоянно премерват както между себе си, така и с хората. В една от дагестанските приказки героят Ахмат премерва силата си с великан по следния начин: „Великанът хваща Ахмет и с вика”Слънце мое!” го удря в земята, а Ахмат потъва в нея до колене. На свой ред Ахмат хваща великана и с вика ”Алах мой!” го удря в земята”.

В чеченско сказание такъв двубой завършва не със смъртта на великана Толом-Аго, а с това че героят Гезама Али го заставя да извърши полезна за обществото работа, която е по силите му, а именно да извози и насипе  три кургана пръст.и да изоре земята. В абхазкия епос дори и Сатаней-Гуаша се оказва великанка. Най-древните великани се характеризират с примитивно съществуване, докато великаните от типа „вампол” извършват стопански дейности подобно хората.

 Източник:

Сказания о нартах—эпос народов Кавказа

Утверждено к печати Институтом мировой литературы им, А. М. Горького Академии наук СССР

Източници за длъжността "кавха" при някои дагестански общества

Източниците, които ще се цитират тук са публикувани в сборник, включващ архивни материали от 17-19 век представляващи документи чрез които се утвърждава обичайното право в определени норми на селските общини и общества. Сборникът е издаден в 1965 г. от издателство "Наука" на Дагестанския филиал на АН на СССР и преиздаден в 2007 г.

~~~

"Сведения о Кайтаге, собранные по некоторым данным"

 ЦГИА ГрузССР, ф. 416, оп. 4, д. 13, лл. 1—18.
Предположительно датируется 50—60-ми годами XIX в.
Автор неизвестен.

"До введения наибских управлений в Кайтаге поря-док сельского управления существовал на следующих началах: в каждой деревне были члены сельского управления - кадий,
старшины5  и почетные лица6 . Кадиев было в каждой деревне по одному, но на общественном месте при разборе важного дела кадий избирался один (по желанию общества), более зна-ющий и ученее. число старшин было весьма неопределенно (кроме Урчамульского магала здесь было 3 старшины и 1 ка-дий); они назначались и выбирались в каждой деревне смотря по ее величине.  "

/ 5 по-кайтагски «хулель»; «кевха» — на языках, которыми говорят в Башлах,
Утемише и терекеме.
6 почетный карт и тамада везде в Кайтаге./

 "В Урчамульском магале было три тухума, пользовавшихся наследственно [правом] на общественное управление2 , —Кев-ха (в Шеляншах), Гасан-бек (в Киркия) и Басур (в Карцыке); из этих трех тухумов постоянно выбирались старшины, кото-рым переходило наследственно это право от отца к сыну. По какому случаю этим тухумам предоставлено наследственное1  право на общественное управление, кем оно предоставлено и
когда? наверное неизвестно.Только об одном тухуме Кевха и сохранилось небольшое и темное предание. С давних времен вблизи деревни Шеляншах была большая деревня Ирцыга, из
которой постоянно в военное время выходил о  80 всадников — 40 на белых и 40 на вороных лошадях. во время разорения этой деревни персидским шахом (неизвестно каким) одна жен-
щина с несколькими детьми спаслась бегством и поселилась в сел. Шелянши. С тех пор будто бы тухуму дано название Кев-ха и наследственное право на общественное управление."

~~

В тази любопитна легенда може би се крие указание за това, че голяма част от тези планински селища възникват на принципа на военна повинност или задължение за охрана на проходи и пътни трасета. Възможно е също населението от Шелянши да е имало представа за по-благороден произход /военни командири или други управители например/ на родовете от Ирцыга, щом със заселването на оцелелите общественото управление веднага преминава към Шелянши. Тоест възможно е в миналото, Ирцыга да е бил център и седалище на управител, военен или друг, на дадена област или общество.

~~~

Сведение о Табасарани

 ЦГИА ГрузССР, ф. 416, оп. 4, д. 16, лл. 1—10.
Последняя дата в тексте— 1867 г.
Автор — поручик Сотников.

"7. деревни управлялись старшиной и муллою; старшина ре-шал дела по адату, а мулла — по шариату (по наследству, брач-ные). недовольный решением старшины отправлялся к одно-
му из главных трех старшин (селений Ругуджа, Храх и Хив), тот решал по адату и сообщал решение свое старшине для испол-нения. для приведения решения в исполнение в деревне были и теперь есть помощники старшины (чоуши). Старшина назы-вается кевха, чоуш — бакавул. Кроме того, есть надсмотрщики полей, которые тоже принадлежат к сельскому управлению; надсмотрщики эти называются: в уздень табасарани—кизиль (в раят Курухчи). Кевха и бакавулы были наследственны, а ки-зиляры—выборные. Кевхи и бакавулы от общества никакой платы не получали, а кизиляры — по 1 или 1/2  сабы ячменя или
пшеницы со двора за летнее время, кроме того, в их пользу шел штраф за потраву (в первый раз — чурек, во второй —киля ячменя или пшеницы, в третий—саба хлеба, высший штраф).
Сельские старшины штрафов не брали, исключая если истец, выиграв дело, сам давал, — что они разделяли с бакавулами. Решения старшины имели действительную силу на ответчика,
когда большинство деревни решению этому сочувствовало, в противном случае надо было обращаться к трем главным стар-шинам. некоторые сельские старшины, вместо кевхи, носили
название ахи-сакалы; из ахи-сакалов был известен ханахский ахи-сакал (отличавшийся даром слова), который имел влияние на весь Кухрикский магал и сам собирал этот магал на общую
сходку независимо от других магалов. (Сын этого ахи-сакала теперь старшина халагский  рамазан) .

8. Кроме упомянутого выше халагского ахи-сакала в узден-ской Табасарани были три главных старшины (ахи-кевха) — старшины селений ругуджа, Храх и Хив (Южной табасарани),
которым подчинялся и халагский ахи-сакал. Старшины эти, как и все, были наследственны. Собственно говоря, они уп-равляли узденскою табасаранью, а табасаранский кадий имел
очень слабое влияние на управление узденями. Без них никто не мог собрать народ на общую сходку. они после совещания между собою сообщали народу цель сбора и назначали место
для сбора.ком (Южной табасарани)... Главные старшины собирали народ, когда нужно было произвесть общее восстание или для разбо-ра дела по важным убийствам, прелюбодеяниям, грабежам и большим воровствам; решения их приводились в исполнение на месте разбора, виновный штрафовался: за убийство — 6 штуками рогатого скота1 , а за прелюбодеяние, грабежи и во-ровство — менее, до 1 штуки. на сборах этих сильные тухумы имели влияние по большинству членов; преступник из боль-шого тухума подвергался меньшему оштрафованию, чем сла-бого тухума. Кроме означенных штрафов, главные старшины никакого вознаграждения от обществ не получали.Из числа трех главных старшин каждый имел право разби-рать жалобу явившегося один и сообщал свое решение в дерев-ню для исполнения. решение главного старшины ни в каком случае нельзя было нарушить или не исполнить; односельцы
виновного обязаны силой привести решение главного стар-шины в исполнение. По этому поводу рассказывают случай в сел. Хурико: лет 30 тому назад один из хуринцев не исполнил
решение главного старшины, за что по приказанию старшины зажгли его дом; за поджог дома восстали родственники винов-ного, произошла в селении драка, кончившаяся убийством 5
человек и сожжением 7 домов родственников виновного. При каких обстоятельствах и как приобрели власть озна-ченные три головные старшины, в памяти народа не сохрани-
лось. надо полагать, что при каких-нибудь исключительных случаях старшины из селений Ругуджа, Храх и Хив, отличав-шиеся личными качествами, были выбраны народом решить
случавшийся между ними спор, что удержали за собою в пос-ледующих спорах; потом право это перешло и к их наследни-кам. верно и то, что старшины эти приобрели значительную
власть, когда стало падать значение табасаранского кадия."

~~

 В този източник се посочват два важни момента: че длъжността кавха е свързана с познаване и прилагане на обичайното право и също с умението да се води и печели спор. Възможно е българската длъжност "кавхан" също да е свързана с познаване и прилагане на българското обичайно право, а също и свикване и ръководене на общо събрание на българските родове, особено, ако се приеме, че в някои случаи българските и славянските общности са прилагали свое отделно право, а за други отделни случаи са се договаряли за общи разпоредби /данъци и др./.

Тарковският шамхал - общопризнат светилник

"Удивительное совпадение: правителя княжества Эндирей оба автора ошибочно именуют «шамхалом Султан-Махмудом», то есть отождествляют с известным в Северо-Кавказском регионе историческим деятелем конца XVI-первой половины XVII вв. Султан-Махмудом (Солтан-Мутом, в местной традиции), никогда шамхалом не являвшимся. На самом деле Олеария встречал его старший сын шамхал Айдемир, а Эвлию Челеби
– его младший сын Казан-Алп. Оба автора уделяют большое внимание географии региона, сравнивая её особенности с известными их читателям реалиями своей родины. Например, Олеарий сравнивает реку Койсу (Сулак) с Эльбой и указывает её глубину в более чем три человеческих роста /6, с. 508/. Оба автора одинаково подчёркивают верховный авторитет шамхала Тарковского над прочими дагестанскими феодалами. Эвлия Челеби титулует шамхала шамхал-шахом, шамхал-султаном, падишахом и даже шахиншахом Дагестана, а немецкий путешественник охарактеризовал шамхала, как царя между дагестанскими владетелями /6, с.485/. Титул же шамхал (в кумыкской транскрипции: шавхал) он переводит как "светоч"("Lumen") /6, с. 495/."


Идрисов Ю.М., Абдусаламов М.-П.Б.Дагестанский государственный институт народного хозяйства (г. Махачкала)Северо-Кавказский филиал Российской правовой академии (г. Махачкала)СЕВЕРО-ВОСТОЧНЫЙ КАВКАЗ, ЕГО ГЕОГРАФИЯ, НАСЕЛЕНИЕ И ФЕОДАЛЬНАЯ ЭЛИТА В ОПИСАНИЯХ ЭВЛИИ ЧЕЛЕБИ И АДАМА ОЛЕАРИЯ: РАЗЛИЧИЯ И СХОДСТВА

~~~ 

"В этой стране имеются различные князья; почти в каждом городе имеется особый, а главный из них именуется шемхал (у нас звали его шавкалом); это как бы царь между ними, избираемый бросанием яблока. Когда его избирают, все мурзы или князья должны сойтись в круг, а священник [мулла] бросает в них позолоченное яблоко; в кого оно попадет, тот становится шемхалом. Священник, однако, хорошо знает, в кого он должен бросить. Такого рода шемхал (или Lumen ³¹¹ [светоч?]), как на их языке он именуется, пользуется, правда, почетом и уважением, но другие князья не особенно ему повинуются и доверяют, как может быть усмотрено из нижеследующих рассказов."

АДАМ ОЛЕАРИЙ
ОПИСАНИЕ ПУТЕШЕСТВИЯ ГОЛШТИНСКОГО ПОСОЛЬСТВА В МОСКОВИЮ И ПЕРСИЮ

 (Книга VI, глава 12) О Дагестане, особой татарской области и об амазонках

За отношенията между кабардинци и Тарковското шамхалство 16-17 в.

 по А.М.Аджиев и Г.Гусейнов

Историческите хроники от 16-17 в. показват, че държавните интереси на кумикския Тарковски шамхал не се ограничават в пределите на Дагестан. Известно е съперничеството му с кабар-динските князе, при сблъсъците с които в 1566 г. в Кабарда загива шамхалът Будай, а в 1641 г. синът на Султан-Мут – Айдемир. Вероятно след това кримският хан, според думите на Евлия Челеби, назначил за кадия в крепостта Шад-Кермен на брега на р.Дженджек/Зеленчук/, произлизащият от кумиките Тухтар Хаджи-Али и с когото в крепостта се настанили сто млади войни кумики.

   В първата половина на 17 в. се оформя конфедерация от кумикски княжества, васални по отношение на Тарковското шамхалство, сред които е и владението на Султан-Мут, обхващащо долната част на Мичикич и Салатавски окръг, граничещи с областта Гумбет. Тук под долната част на Мичикич трябва да се разбира, отстъпената по-късно на фамилията Турлови територия обхващаща Чечен-Тала, Герменчук, Шали, Атага и др, селища, заселени по-късно с нахи.

   Към този период изследователите причисляват възникването на чеченските фолклорни песни илли. Характерно е, че в песните за назоваване на  кумикския етнос се използва думата„тарковски”, като например песните: "Иллио тарковском молодце казаке, сыне вдовы, Актоле, сыне Джумы", "Илли отарковском молодце и сыне вдовы" и "Илли о кабардинце Солсе, вдовьемсыне и тарковском молодце".

В песните Каспийско море се нарича Таркхойн хIорд / "Таркинское море"/, подобно на аварското му название „Анжи море”.

   Недалеч от чеченците, намиращи се в кумикската зона на влияние, се намира Кабарда и това предопределя съперничеството за влияние и владене на тези територии с Тарковското шамхалство. В кумикската народна песен /йыре/  "Об Ибаке и Зоруше", се говори за необходимост да се посетят чегемци /жителите на балкарското общество Чегем/ и да се определи кой ще бъде кабак-узден в Кабарда и ще събере налога от жителите. Възможно е в песента да се имат предвид граничните, западни кумикски райони и тяхната охрана. Героят от песента, Ибак, който предполагаемо е бил началник на пограничната стража, се връща с 40 дружинници, но загива в сражение, както се говори в песента на пограничния път, към народите и страните „Гелбакъ”, под което название специалистите разбират Горен Чирюрт. Зоруш, брат на Ибак, решава да отиде при  чегемци, да стане кабак-узден и да вземе дължимия налог. Според А.М.Аджиев, който анализира песента, майката на Ибак и Зоруш би могла да бъде гелбахска княгиня, чиито права се простирали до Кабарда. Според него, героите биха могли да бъдат кумики-брагунци, които се упоменават в някои варианти на песента, като този отселото Буглен.

   Според някои варианти на преданието за Султан-Мут, записани от Бакиханов, той първоначално пребивавал в Чир-Юрт/Гелбах/, а по-късно след знаменитата Караманска битка се преселил в Ендирей.Може би трябва да се отбележи също, че за да закрепи властта си Султан-Мут се жени за дъщерите на кабардинския княз Алхас Джиляхстанов и кайтагския уцмий.Друг интересен момент при анализирането на връзките на Ендиреевския владетел, е обстоятелството, че важна роля за успеха му да се отдели и придобие самостоятелно владение изиграл неговият възпитател /аталик/, сала-узденът от Гелбах, Беге.

Според Евлия Челеби в 1666 г. в средновековния град Татартуп, намиращ се на левия бряг на р.Терек срещу селището Елхотово се намират множество пазители, служители при гробница от кумикски произход.Гусейнов също обръща внимание на една скоро записана от Г.Оразаев в 1988 г. народна песен в която се пее следното:

"Болгъурлар, ессиз, Болгъур тав, Болгъур тав. 
Сенден бийик тав болмас. 
...Хан гюбе, сенден асил зат болмас! 
Болгъуртавну бийиклиги не болсун, - 
Сасыкъ гёзел деген эмгексиз 
Топурагъын алып тавгъа - тюзге атгъан сонг? 

Болгуров без владетеля, Болгур-гора, Болгур-гора. 
Тебя выше горы не будет. 
...Ханская кольчуга, тебя драгоценнее (благороднее) вещи не будет. 
Что с того, что Болгур-гора высока, если 
Хорьком называемая [существо], беззаботно 

Почву ее взяв, но гору-равнинуразбросала?"

Песента се датира към 16-17в., заради споменатата в нея станица Кюрдюковска , която е една от първите станици, основана от гребенските казаци. Оразаев я намира като арабографически запис в Хасавюрт.

Гусейнов локализира споменаваната в песента Болгур-планина /Болгъур тав/ в областта Пятигорье, представляваща наклонена равнина, сред която се издигат 18 планини,

В друга народна героическа кумикска песен се споменава наименованието Борагъан, в която за героя, жител на Аксай се говори следното:  "...Полностью всей Кабарды половины Ты с Борагъаном называемых областей, Ты, не примериваясьпоехав, добычу (жену) взял". Възможно е текстът на тази песен да се отнася за периода, когато брагунците са живеели в дадения район. Съществуват и други фолклорни кумикски песни, свързани с областите Кабарда, Карачай , Балкария.   и Бештау. В  тази област в периода 16-17 в. не живеели масово кабардинци. Според някои изследователи в този район Султан-Мут заселва брагунци край устието на р.Сунжа в 1619 г.