Свански език

   Още на границата на старата и новата ера, Страбон споменава Souvvoi като племе, живеещо в Западния Кавказ "над" Колхите, които дадоха името си на Колхида и надеждно идентифицирани като картвелски племена от зански клон доминиращи в Диоскурия, т.е съвременен Сухуми.

  От съществено значение е да се отбележи че в онази епоха той очевидно е бил второстепенен език, тъй като говорителите му са споменати от Страбон при изброяване на редица други малки народи в региона [Latyshev 1947: 214, 217] Ние намираме важна насока за локализирането на този език у Плиний (23-79 г. сл. Хр.),който отбелязва, че река Хоб протича през района на Сваните [Латишев 1949: 290], зад чието име , както обикновено се вярва, се крие един от притоците на Риона - Ингур, в горното течение на което все още живеят сваните. Съответстваща зона ще се разшири допълнително, за да включи поне част от планинска Мегрелия, ако приемем, че реката Хоб е съвременна Хоби - различен приток на Риона.
  Следващ по време на указване е съобщението на Клавдий Птоломей І 90 – 168 г. от. н. е./ , който назовава сред племената по черноморското крайбрежие на Закавказието „ сваноколхи“ [Латышев 1948: 249] - EOUCCVVOKO/IYOI .
  Сред съобщенията на византийски автори, се споманава, че на границата между сванското племе мисимиани (в последния етноним, съществуващата историографска традиция не без основание вижда гръцко предаване на самоназванието на сваните muswari) и апсилите, т.е. Абхази, се намира крепост TvP ^ A-O ^, т.е. модерна Цебелда, която сякаш указва селището на племената Свани в онази епоха недалеч от морския бряг или, може би, дори на самия бряг (вж. [Меликишвили 1959: 92]).
  В сванските приказки често действието се извършва на морско крайбрежие и сред персонажите се срещат чайка и „морска свиня“, тоест – делфин. Антропологическата близост на абхазите със западногрузинския антропологичен тип се обяснява от някои изследователи с това, че група западни картвели са преминали на абхазко-адигски език.
  Според Н.Я.Мар в древногрузинския превод на Библията се срещат някои сванизми, а също възможност в древността между занските и грузинските племена първоначално да са живеели племена говорещи на свански език. Крайният извод на тези и други съображения, посочени от различни автори е, че през вековете ареалът на разпространение на сванския език постепенно се е съкратил, достигайки днешните очертания.
  Ограничените контакти на сваните със съседните народи последните столетия свежда чуждоезиковото влияние до по-малки размери, главно в лексиката, като се отбелязва отчетливо място на осетински и балкарски езици. Това способства за съхраняването в сванския език архаични черти, изчезнали в другите родствени езици. Г.А. КЛИМОВ, ДВА ТЫСЯЧЕЛЕТИЯ ВНЕШНЕЙ ИСТОРИИ МАЛОГО ЯЗЫКА (СВАНСКИЕ ДАННЫЕ), 1996 г.

Кумикски етични норми в семейството

по Внутрисемейный этикет кумыков в XIX — начале XX веков, Крамынина Камилла Магомедрасуловна (2018)

   В семейната организация на кумиките / кумыки / съществували два вида семейство: голямо, неразделно – уллу агълю и малко - бир уьй агълю. Съществувала и трета форма – преходна, когато синовете са отделени имуществено и се заселват до бащиния дом. Отношенията в семейството били построени върху патриархални норми, при които всички членове на семейството се подчиняват на главата на семейството, а младшите членове на по-старшите от тях.

Terki,  http://dargo.ru

Главата на семейството обикновено бил дядото – уллу ата, дада или бащата – атай, ата.

   Главата на семейството бил пълновластен господар не само на имуществото, но и на съдбата на неговите родственици. Въпреки това неговият авторитет зависел от неговото справедливо управление и умение да въдворява разбирателство между останалите членове на семейството. На него се възлагали всички организаторски и управленски функции и от неговите способности зависело цялото семейство. Официално тази ръководна роля продължавала да се приписва на старшия в дома, дори и когато е много възрастен и немощен. В такъв случай неговия статус макар и неофициално преминавал към неговия брат, но по-често към старшия му син.

За приемането на решения, често главата на семейството се съветвал с по-възрастните му членове и свиквал семеен съвет. В този съвет, по думите на С. Ш. Гаджиева, влизали „обычно сыновья главы семьи, и некоторые старшие опытные женщины.“ При много важни въпроси, когато семейството трудно взима решение, той се обръщал към ръководстващите по-големи, родствени патронимически групи.

   На главата на семейството се отреждало почетно място в дома - тёрь, разположено срещу вратата, застлано с вълнени покривки. Никой не можел да сяда на неговото място, дори и в негово отсъствие.

   Съгласно етикетните норми, общуването на главата на семейството със своите деца било подчертано отчуждено. Никога не вземал на ръце малките деца, дори когато са сами или жена му е заета с работа. Изисквало се да бъде строг и емоционално сдържан. За провинение било разрешено да прибегне към физическо или морално наказание. Най-страшни се считали наказания от вида „отлъчване“ - забрана за участие в обща трапеза от три дни до една седмица, забрана за участие в семейните дейности за няколко дни.

   Съществувало строго разделение на труда. Към мъжките задължения се причислявали оран, всички полеви дейности, грижа за добитъка, пастирство, строеж и ремонт на стопанските помещения, отбиване на феодални и други повинности.

   Второ по значение лице в семейството след главата е неговата съпругата. При достигане на определена възраст можела да приеме участие в семейния съвет. Старшата жена в кумикския език се нарича абай, апай, уллу ажай.

   Явявайки се стопанка на дома, тя носела ключовете от дома и сандъци и се разпореждала със запасите от продукти. Ако била нетрудоспособна, приемала само ръководни функции и се грижела за децата. Избирала за себе си по-леките дейности, а на снахите давала по-тежка и непрестижна работа. Всяко нареждане било придружено с хвалебствен отзив като например „ На теб ти се получава по-добре“. След нейната смърт, нейните функции поемала старшата от снахите, съпруга на старшия син. Старшата жена също имала задължения пред снахите от етично естество. Тя не можела да влиза в техните стаи без покана и се стараела да не пристъпва прага на стаите, без тяхно знание.

   Завърналият се от далечно пътуване старши син бил длъжен първо да попита за здравето на майка си и да и предостави възможност да се разпореди със закупените стоки.

   Обичайните практики в отношенията мъж- жена също биле строги. Мъжът не можел да нарича жена си с малкото и име, а употребявал изрази от рода на „нашата стопанка“, „нашата майка“ и др. Жената за да се обърне към съпруга си изпращала при него децата с послание и в много редки случаи се обръщала към него директно. Тя също използвала изрази от рода на „вашия баща“, „вашия господар“. По думите на Манай Алибеков, жените не се бъркали в работите на мъжете, правили всичко каквото каже мъжът им, не се хранели или пиели вода пред тях, не говорели никога със свекъра си, когато мъжът им пътувал никога не лягали да спят. Умукусум Магомедова си спомня: «При своём муже я головы не могла поднять или в глаза ему посмотреть, боясь оскорбить его этим» .

Alain Manesson Mallet, 1683 год. , http://dargo.ru

   Мъжът никога не повишавал тон на жена си в присъствието на децата, още по-малко си позволявал да я удари, не я упреквал и не я унижавал. Ако имало скарване, децата не присъствали. Проявата на жестокост и насилие се считало за позорна.

Децата дължели почтително отношение към двамата си родители. Въпреки традицията, в отсъствие на бащата, синът или дъщерята си позволявали да оспорят някое решение на майка си или да изразят недоволство и несъгласие. Въпреки това последната дума била на майката.

Авторитетът на жената зависел от умението и способността и да повлияе върху решенията на мъжа си, да създадат уютна атмосфера в дома.

   Старшият син се явявал пръв помощник и наследник на главата на семейството и останалите по-млади братя и сестри му дължали почтително отношение. Когато влизал в стаята, младшия му брат бил длъжен да стане и да седне когато получи разрешение за това. Когато се срещнат яздейки, младшият трябвало да изрази приветствие като се изправи на стремената, а старшият да му отвърне с кимване на глава. Ако старшият брат заговори младши, когато вторият се намира на балкон или възвишено място, то младшия го молел да го изчака докато слезе , за да продължат разговора. Фамилиярно и емоционално поведение между братята се считало за неприемливо, за разлика от отношенията между сестрите, които можели да си позволят телесно докосване и прегрътка. Забранено било на сестрите да се шегуват и присмиват на старшата сестра. На сестрата се допускало да се обръща с ласкави имена към брат си единствено в случай, че тя е старша, а той не е достигнал пълнолетие.

   На гърба на младата снаха се струпвали всички тежки дейности. Към нея се обръщали не по име а с „невестке“ - гелин, а ако са няколко в дома към това определение добавяли името. Младшата снаха се обръщала към по-старшата с името добавено към бажив- ласкаво обръщение към по-възрастна жена. Сред кавказките народи, в това число и дагестанските особено характерен е така нареченият „обычай избегания“ между съпрузи, между родители, между съпругът, съпругата и родствениците на техния партньор. Според С. Ш. Гаджиева «у народов Дагестана обычаи избегания проявлялись в редуцированной, осколочной, порой в трудноуловимой форме»
[Гаджиева, 1985, с. 174]. Ако съпрузите биле принудени да стоят в общата семейна стая те се държали помежду си отчуждено и общували чрез посредници – други членове на семейството.

Всички етични норми и забрани регулирали поведението на членовете на семейството и създавали особен порядък и култура на съвместния живот.

Лега и Копала

откъс от  "Грузинские народные предания и легенды"

    Казват, бил в Тианети един старец - Лега Тегерашвили. Веднъж той загубил кобила със жребчето. Разбрал надвечер, когато стадата се връщали от паша в къщи.
   Тръгнал старецът да ги търси край реката и на самия бряг видял позната жена. Отдалеч тя го попитала какво търси тук и той и казал. Тя му обещала да го заведе при кобилата.
   Въпреки неговите въпроси, тя дълго го водила, докато не стигнали до един дом и тя го затворила там. Погледнал Лега и чак сега видял, че това е напълно непозната жена. Разбрал, че е излъган и потърсил вратата, за да излезе, но не можел да я намери. Дълго се мъчел и накрая се помолил:
 - Ако вярваш в бога, покажи ми къде е вратата и ме пусни да изляза.
Жената му отговорила:
 - Ако легнеш с мен тази нощ, ще ти отворя вратата и ще се върнеш у дома с мир, ако ли не - жив няма да излезеш оттука.
Старецът и отговорил:
 - Не говори глупости. Аз с подобни неща не се занимавам. Пък и на моите години, моя ли е тази работа? Може да ми бъдеш дъщеря..
Станала тогава жената, отворила му вратата и му показала път :
 - Поеми по този път и върви.
Тръгнал Лега.Върви по пътя и не може да разбере ден ли е, нощ ли е: слънцето не се вижда, но е светло като през деня. Върви и гледа хора орат с плуг, други ниви жънат или с лопата копаят. Но всички мълчат и на поздрава му не отговарят. Сред хората видял много съседи и всички те биле удавници в реката. Познал и куцата коза, която заколили за "Бог да прости" на погребението на съседа и той удавен в реката. Видял ги заедно, един до друг.
   Вървял старецът известно време и стигнал до кръстопът. И двата пътя били еднакво широки и той не знаел накъде да поеме. Извадил торбичка, взел махорка и запушил. Изведнъж гледа: чуден юноша се носи на кон, като птица във въздуха. Спрял пред него и го попитал от къде е и къде отива. Старецът му разказал всичко. Тогава юношата му казал:
 - Аз съм твоя герой Копала, на когото се молиш, а ти си верен мой слуга. Кой те постави на този омагьосан път и те изпратил към баща ти? Там ще те удушат и изядат. Ставай и седни зад мен на коня. Повел го Копала, прелетели над езерото Базалети и щом преминали по Душетската котловина се съмнало. Тогава се обърнал към Лега и му казал:
 - Не се бой вече. Не спирай никъде и се върни право в къщи.
   А старецът се разболял за известно време, обладан бил от дух и станал прорицател - кадаги. Оттогава Копала го направил свой служител на светилище - деканози.

~~~  

Езеро Базалети

Хазаро-арабските войни в кумикския фолклор

по Анжи-наме превод на руски език и коментари Абдулхаким Аджиев

 Кумиките са един от многото народи в Дагестан. Предполага се,че това са племената споменавани още от Птоломей като ками или камак,а също и че са потомци на хазарите.

   Кадир – Мурза е кумикски летописец от Амирханкент/Кяхулай/ творил в края на 18-началото на 19в. Използвайки местни исторически източници, предания и легенди написва в 1780г трактат Анжи-наме. Ръкописът на даденото съчинение е намерен 60-те години на 20в в личната библиотека на местния библиофил Пайзулла Кадиев от литературоведа С.М.Алиев. Фрагменти от него са публикувани в 1974г,1976г и 1989г

   Анжи или Инжи е град на брега на Каспийско море принадлежащ на Хазарския каган наред със Семендер, Ирхан, Голям и Малък Маджар, Джулат и Шехри Татар. Известен е от 7-8 век от периода на арабско-хазарските войни. Археологическите материали подтвърждават съществуването на средновековно укрепление край съвременния град Махачкала, а именно остатъци от две мощни крепостни стени,спускащи се от планината Тарки-тау до морето, ограждащи територия която била улус на хазарските царе.

   В сказанието за битката при Анжи намират отглас събития от времето на арабското нашествие в Кавказ. Интересен момент на фолклорното произведение е присъствието в него като герои наред с обикновенните хора и кумикски богове като Тенгири, Алав – бог на огъня, Авамча – бог на горите, Камари, Сангар – бог на лова. Образът на Алав напомня за Прометей и грузинския Амирани и също е прикован за скалата за да не помогне на хората в тяхната битка. Имената на боговете имат тюркска основа с исключение на Камари, което се среща в грузинската митология като богиня на мълнията, а също и в Средния Изток и Индия. В сказанието се говори, че враговете идват за да изпият кръвта на Тенгири, което може би говори за борба за независимост, но и за опазване на националната религия.

                                                          ~~~

   Управител – диванбаши на град Анжи бил бий батыр / княз богатир/ Карткожак. Той имал трима синове, старшият от които Темиш предава родината и ненавижда своя младши брат Айбек, заради девойката Айкыз, сестра на знаменития батыр Исак, живеещ в Грузия.

   Когато арабите нападат града, Карткожак проклина сина си Темиш в името на боговете Тенгири, Авамча и Алав пред цялото общество. Айбек дава клетва пред слепия си баща. В началото сраженията са край града , но постепенно врагът навлиза в него. Градът бил обхванат от пожар,в който гори и скалата на Камари, обладаваща вълшебна сила. Към съседите са изпратени посланници молещи за помощ.

"Зовите все близкие нам народы,
Пусть из Язи поспешат Темирбек и другие,
Пусть быстро подоспеют горские парни из Кази,
Пусть гонцы доскачут до места Арак,
Пусть они забудут старые обиды, приедут,
Пусть узнают друг ли враг или чужим стал близкий!
Пусть ради Камари сплотятся (вблизи),
Позабыв свои старые обиды
Пусть булканцы запрягут свои арбы, (оседлают) своих коней,
Пусть спешат заставляя буйствовать своих тулпаров,
Чтобы могли быстрее подоспеть к нам!"

   Тук според анализаторите Язи е име на местност или страната на асите, под Кази може да се подразбира селище Кумух, съществуват планини с името Аракъ в Чечня и Авария, а под булканци може би се имат предвид балкарците живеещи в областта Балкан.

   Но отникъде не идва помощ, градът гори и геройски загива Айбек. Годеницата му Айкыз била ясновидка и изпращайки молба към Тенгири разбира, че помощ от него няма да има. Тогава се обръща към боговете Алав и Авамча изпращайки две птици Бийдаяк, които в кумикския фолклор са подобни на жар-птица.

   Но в небето Тенгири не допуска птиците до планината Артлантау, а самия Алав привързал към скала. Трещят гръмотевици,сипе се проливен дъжд,но Алав успява да се освободи.Той и останалите нарти тръгват на помощ, но тъмен облак,стръмни планини и силни ветрове се изпречват пред тях. Накрая Тенгири и други деви закрива слънцето с лика си. Но Авамча и Алав събират дървета и запалват огън и продължават напред. Стигат до Анжи и отново се разгаря битка. Нартите окръжават девите и ги хвърлят в бездънна яма.Врагът отстъпва.

   Изменникът Темиш показва на изнемогващия от жажда противник извор и щурмът се възъбновява. Въпреки, че жителите на Анжи се бият геройски, те изнемогват и помощта от други земи закъснява. Накрая врагът превзема града и Темиш се радва, че е достигнал целта си. Предводителят на арабските войски му дава хиляда златни динара и го назначава за диванбек на града. Останалите живи се укриват в крепост, разположена в труднодостъпна местност. Сред тях се намира и Айкыз. Враговете решават уморят криещите се от глад, жажда , а също разпалват големи огнове за да се задушат от дима. Вълшебницата Айкыз пише писмо до враговете

"Я согласна стать рабою Темиша, (Только) нужна двухдневная передышка для этого. За это время мы хотим опомниться, А Темишу так. или иначе быть нашим хозяином"

Тя тайно, през труднопроходими гори извежда всички хора от крепоста до Ирган и Балх / Иргъан ва Балкъ /.  На третия ден Темиш влиза в крепостта, за да се сближи с Айкыз. Качват се на най-високата кула на крепостта. Когато бдителността на Темиш е намалена, Айкыз го хваща и заедно с него се хвърля от кулата.

Колкото-толкова

Кумикски обичай булка, сватбен обичай, ногайски театър и дербентски обичай за викане на дъжд

Великаните като персонажи от нартските епоси

   по

Кавказские богатырские сказания древних циклов и эпос о нартах. У. Б. Далгат

  Най-впечатляващ и обединяващ елемент на кавказкия фолклор и култура е нартския епос и затова учени и изследователи са посветили много страници за неговото анализиране. Всички те са подчертали различни характерни моменти или са отбелязали елементи общи за всички кавказки народи или за по-голяма общност от народи.

   Определени сюжетни линии се срещат в обединените епически комплекси на кавказките народи, в сказанията и в отделните народни приказки. В епосите тези сюжети звучат като историческо минало, докато в приказките това усещане за „достоверност” се губи. При дагестанските народи липсва цялостен епос, обединяващ различните сюжети, а са налице отделни приказки за нартите. Според изследователите най-архаична редакция на нартските сюжети се намират в чеченските и ингушките богатирски приказки. Също така според учените анализирали нартските епоси, кавказките циклични поеми имат късна и по-сложна художествена форма, сюжетите са преминали процес на преработка и художествена организация на различни исторически, географски, езикови и естетически елементи. Пример за подобна преработка се дава за „Одисеята”, която е съставена от отделни сказания свързани в едно цяло.  

   

   В древните кавказки сказания се срещат няколко типа великани – митични великани-чудовища, еднооки великани людоеди, исполини, които са предшественици на нартите, великани олицетворяващи трудовата дейност на човека/ рибари, орачи, косачи, и др./, богатири родоначалници на отделни фамилии, великани защитници на народа.

   Митическите великани-чудовища най-често са наричани деви, а при дегестанските народи с изключение на лезгинците – парти. Тези великани представляват фантастически чудовища, олицетворяващи злото. В най-древните арменски предания девите са зли духове, борещи се срещу всяко добро. В арменските приказки обаче девите не са безтелесни духове, а полу-демон полу-човек, исполин имащ няколко глави. Те не са безсмъртни и дори човек може да ги убие, могат да си вземат жени от човешката раса, живеят в подземно царство или царство на мрака, понякога в пещери във високите планини. Притежават несметни богатства и похищават прекрасни девойки. Техните огнени коне и биволи мигновено обикалят цялата земя. Царете и богатирите в течение на много години преследват и изтрепват тези чудовища.

 В картвелските приказки девите имат замъци на високи планини, носят се по небето на триноги коне, и похищават земни красавици. Девите са силни, но непохватни и глупави и хората често се спасяват от тяхното преследване. В картвелския фолклор се среща понятието кадж, който според А.Грен е еквивалент на девите и първоначално означавал храбрец, а по-късно зъл дух. Каджите са предвождани от Ешма, чието име вероятно произлиза от Аешма – име на демона на гнева в зороастризма. Също така грузинската дума за дявол eshmaki произлиза от Аешма. В зороастризма Аешма се противопоставя на Asha Vahishta като ипостас на „истината”. Аша  е това, което се нарича „решителната конфесионална концепция на зороастризма." И думата се свързва с понятията  "истина" и "дясно ", "ред" и "право на работа". Тези архи-демони, сред които е и Аешма и са създадени от Ангра Майню за да сеят смърт и разруха. Грузинските каджи имат замъци, отвличат девойки, почти винаги са победители. Амирани, грузинският вариант на Прометей, изпратен от бог за да унищожи девите, е прикован от каджите на върха на Елбрус, за това, че поискал да дари хората с безгрижен живот. Арменският Прометей, Артавазд пък е прикован към върха на Арарат. Много изследователи виждат в каджите от кавказкия фолклор отражение на учението на Зороастър въпреки, че техния ирански образ е видоизменен и повлиян от местния кавказки фолклор. Тези образи на демони се срещат изключително в приказките и сказанията.

В аварската приказка „Черният нарт „ великанът чудовище е митично същество, появява се като щит на дъждовен облак, спуска се към човека и го отнася със себе си. Също така се изобразява като яздещ триног кон, с който настига героя, удря го с копитата на коня и сто части на тялото му се разпръскват на сто страни

 В ингушките и чеченските приказки присъстват гигантски чудовища, които са наречени с термина „гарбаш”. Живеят в безлюдни места, понякога имат девет глави, притежават предмет, с който могат да възвърнат живота на човека. Гарбашите биват и жени, с огромен ръст и сила, людоедки, приемат за нощувка заблудил се пътник и го изяждат на сутринта.

 рис. А.А. Лурье илюстрация към карачаевски приказки

Ингушките гарбаши съответстват на балкарските емегени., които ядат човешко месо и също понякога имат няколко глави. В описанията на тези чудовища се среща един общ елемент – великанките имат големи гърди и едната е прехвърлена през рамото. Вероятно типичен кавказки елемент е способът, с който героите се спасяват от женските чудовища – героят трябва да се допре до гърдите на чудовището и дори да засуче мляко.

  В аварската приказка „Морският кон” се разказва следния епизод. Героят върви по големи човешки следи и стига в края на гората до широка поляна. В средата на поляната се издигат седем кули, чийто върхове стигат до небето. Кулите са обкръжени от ограда от стоманени колове и на всеки кол е забита човешка глава. Героят влиза в помещение където се намира великанката. Героят докосва със зъби гърдите и и тя изрича: „Сега ти си мой син, а аз твоя майка.” Такъв елемент на установяване на млечно родство се среща и в някои лакски приказки. В етнографските записи фигурират разкази за подобен способ на преустановяване на кръвна мъст при кавказците. Преследваният убиец може, ако успее, да влезе при майката на убития, да докосне с устни гърдите и и от този момент той се превръща в неин млечен син и враждата трябва да бъде прекратена.

Така някои елементи в приказките ни показват, че те са изпълнени не само с фантастични епизоди, но съдържат и много моменти почерпени от реалния бит на народите.

Тези горски великанки, които също са и магьоснички се наричат от аварците и кумиките албащти, а от даргинците – бяжук. Възможно е терминът „албащти” да е проникнал в Дагестан от Близкия изток.

   Може би най-известните великани в световната митология са циклопите. От гръцките автори ни е известно, че децата на Уран и Гея са три циклопа – Бронтес, Стероп и Аргес./ Гръм, Мълния и Блясък/. Циклопите създават тризъбеца на Посейдон, лъка на Артемида, шлема на Персей и мълнията с която Зевс убива сина на Аполон, Асклепий. В произведенията на Омир циклопите не са божествени създания и се явяват герои в героическите епоси. Известни са дванадесет различни варианти на сюжета за циклопа Полифем принадлежащи на европейски и азиатски народи арабски, огузки /,Депе-Гёз – с око на темето/, сръбски /Дивлан/, руски/Лихо/, румънски, немски и др. 

 Според изследванията на М.Н.Комаров всички приморски народи помещават циклопът на остров, а останалите в планини и гори. Огузкият и сръбският циклоп живеят в планински пещери, руският в горска землянка, арабският в дворец. Кръглото око на циклопа символизира представата за Слънцето като око. При индусите слънцето е създадено от око на Брама или се нарича око на Варуна, при персите е око на Ормузд, Окото на Один също се асоциира със слънцето. Образът на великан пастир на овце подобно на Полифем е известен и на кавказките народи. В.Милер отделя два сходни с гръцките сюжети срещащи се и в кавказките приказки – сюжета за Полифем и сюжета за Прометей. Според него кавказките варианти стоят най-близо до древногръцките, от тези които се срещат при другите народи. Според Милер най-доброто обяснение на тази прилика е предположението, че първоначална родина на тези сказания трябва да се счита Мала Азия. Оттук е преминал в древногръцкия епос, а при другите древни  народи, населяващи черноморското крайбрежие  се е предавал от уста на уста .Според В.Грим /«Die Sage von Polyphem»/ , сюжета за Полифем в епоса за Одисей е привнесен, тъй като не отговаря на характеристиката на героя.

 Подобно Полифем, ингушкият циклоп е овчар-скотовъдец, има тежка тояга, с която повдига череп и носи на рамо седящите в него герои. В дома си запалва огън, изпича петима от героите, изяжда ги и ляга да спи. Останалите герои го ослепяват с остро оръжие и успяват да избягат, макар че един от героите е ранен. В приказката, както и в много кавказки творби се подчертава глупостта на великана и хитростта на героите. Изследователите подчертават, че сюжети с едноок великан са широко разпространени във кавказкия фолклор и се срещат при осетинци, ингуши, чеченци, дагестанци, адиги, карачаевци, балкарци и др.  

 Особен елемент в приказките е голям череп на кон при ингушите и мингрелците или череп на гигант при осетинците, в който се крият героите  В ролята на предводител на стадото на Полифем фигурира говорещ козел-великан с големи рога. Този образ може да има връцка с трите езически божества при ингушите - Амгали-ерда, Тамыж-ерда и Мятцели. Тамыж-ерда означава "Крилат дух" и според преданията се явява в образа на говорещ козел.

  Ето и един пример олицетворяващ националните различия при предаването на сюжета за великана циклоп. В кумикска приказка се разказва следното. Един хан имал прекрасна плодова градина край брега на морето. Когато плодовете узрели, ханът забелязал, че някой изкоренява дърветата и те изчезват. Слугите му открили следи от огромни боси крака. Ханът ги изпратил да следват следите и те достигнали до пещера намираща се под голяма скала. Край пещерата биле натрупани ханските дървета. Вътре в пещерата на купчинки стояли плодовете от същите дървета. В ъгъла на пещерата имало печка, а край нея шиш. В друг ъгъл се намирал глинен съд с вода, а в дъното на пещерата - постеля от мека трева Ханските слуги седнали да си починат. В пещерата влязъл едноок великан и държал в ръката си убит дивеч. Като видял хората, той им казал на неразбираем език „Яжте” и посочил към плодовете. Чувайки ужасния глас на чудовището, хората се притиснали един в друг от страх. По-късно великанът запалил печката и когато се образувала жар избрал от гостите си най-дебелия, откъснал му главата, нанизал тялото му на шиша и го изял като печена кокошка. След това великанът пил вода от съда, затворил входа с камък и легнал да спи. Останалите девет души решили да действат, качили се на високо място и стреляли с лък и стрели в окото на циклопа. Окото изтекло, а великанът завил от болка., извадил стрелите от окото си, грабнал големият камък, закриващ входа и го хвърлил към мястото където преди стоели хората. Но великанът не виждал нищо и ослушвайки се излязъл на вън. В този момент, хората тихо се промъкнали и излезли от пещерата. Скрили се зад стволовете на девет дървета и  започнали да изстрелват стрели от различни посоки., а циклопът се мятал в различни страни. Хората побягнали към морето и там видели кораб, на който се качили. На виковете на циклопа, се отзовал друг великан, изтръгнал дърво с корените му и тръгнал след хората. Когато стигнал до брега хвърлил дървото по кораба но не улучил. Хората благополучно се върнали в къщи. Особен различен момент в кумикската приказка е, че виликанът не е овчар, а ловец и плодосъбирач В лакски, аварски  и даргински приказки също се среща едноок великан.

 В.Далгат записва предание, разказано от ингуша Ганыж Абиевич Келигов-Фельханов, в което се съдържа мотив идентичен с Одисеевия Полифем. Полифем нарича ослепилия го човек „Никой”. В ингушкото предание великанът алмас също на въпроса кой го е ранил отговаря „Аз сам” както му е отвърнал героят.

В кабардинския вариант на  адигския епос героят, „богатир с едно око на челото”, дръзнал да проникне в тайните на Тха /върховен бог на адигите/, като се промъкнал между два върха на място където се издига огромна скала. Безсмъртният Тха, разгневен от дързостта му,  го приковал към скалата с дълга верига за шията и изпратил хищна птица .всеки ден да кълве сърцето му.

 Според В.Милер героите от типа на Прометей – грузинския Амирани, имеретинския Рокапи, абхаския  Абраскил, арменския  Артавазд и различните чудовища на Изтока – Шидар, Мхер, Зохак са родствени на гръцкия Прометей. Милер определя Прометей като древен бог на огъня, „огненосен бог”, в чиято чест в Атина ежегодно устройвали маратони със запалени факли.

 

   Друг тип герои в кавказките сказания са великаните-богатири. Те не са врагове на хората и са представени като древни жители, предшестващи нартите. Един от най-разпространените мотиви в сказанията е срещата на героите с огромни кости останали от населяващите в древността великани. Ингушкият нарт Соска-Солса преминава през такава тазобедрена кост яздейки коня си. Според епосите от останалите кости, великаните могат да бъдат възкресени и Солса моли бога да възкреси великана, но да бъде без око. Великанът възкръснал и помолил нартът да му даде око, но Соска-Солса се изплашил и помолил бог отново да го умъртви.

Във варианта записан от Далгат от Ч.Акриев възкресеният великан дава различни сведения за живота от далечното минало. Исполинът твърдял, че хората, които ги сменили трябвало да бъдат по-умни, но нямало да живеят при такава благодат, каквато имало при тях. 

В осетинско сказание присъства подобен мотив и на въпроса към възкръсналия великан „Кой си ти?”, той отвърнал:: ”Аз съм от племето Гумири /великани/, ние владеехме цялата земя, но измряхме”.

 

   В някои сказания великаните са представени като родоначалници на някои общества. В селището Тумги от Галгаевското общество се намират два каменни стълба, поставени в памет на предците на жителите. Според преданието имало двама братя – Гуй и Цикма. Гуй бил с две усти, една отпред, друга отзад, с едната ядял месо, с другата супа. Имал огромен ръст, а могилата му била дъълга 5-6 сажена. Тумгинците наричат себе си „гуйнбух” или потомци на Гуй. Веднъж Цикма се разсърдил на брат си и го завел при хановете в Тифлис да го заковат с вериги. Но Гуй скъсал веригите и тръгнал за дома. Още на растояние 20 версти той започнал да вика на брат си да се пази от него. Цикма се изплашил и побягнал към Цори. Друг родоначалник също има „богатирска” природа. За Орцхаг Кэрцхал Малсэга разказват, че с ръце въртял мелничното колело и сам вдигал кон от земята.

  Интересни са също и друг тип ингушки великани наричани с думата „вампол”. Вамполите са големи и по-силни от хората Както и другите великани-богатири и тези не притежават магическа сила, занимават се със селскостопанска дейност. Техният отличителен признак е голямата им сила, която постоянно премерват както между себе си, така и с хората. В една от дагестанските приказки героят Ахмат премерва силата си с великан по следния начин: „Великанът хваща Ахмет и с вика”Слънце мое!” го удря в земята, а Ахмат потъва в нея до колене. На свой ред Ахмат хваща великана и с вика ”Алах мой!” го удря в земята”.

В чеченско сказание такъв двубой завършва не със смъртта на великана Толом-Аго, а с това че героят Гезама Али го заставя да извърши полезна за обществото работа, която е по силите му, а именно да извози и насипе  три кургана пръст.и да изоре земята. В абхазкия епос дори и Сатаней-Гуаша се оказва великанка. Най-древните великани се характеризират с примитивно съществуване, докато великаните от типа „вампол” извършват стопански дейности подобно хората.

 Източник:

Сказания о нартах—эпос народов Кавказа

Утверждено к печати Институтом мировой литературы им, А. М. Горького Академии наук СССР

Пролетни даргински празници

    В даргинските селища Ашта,Кунки,Худуц влизащи в състава на обществото Буркун-Дарго ,се организирали в началото на лятото младежки празници посветени на дивия чесън /Allium ursinum L/ .Преди изгрев девойки и млади жени,носещи различни ястия и с песни се отправяли към определено място.Берейки див чесън и цветя,се срещали с младежи изпълняващи музика и също носещи храна.При срещата девойките подарявали на младежите китка див чесън и цветя.След това всички се гощавали на колективна трапеза,веселили се и танцували.Този празник се нарича в Ашта зурбантажи по името на тревата зурбанти, а в село Худуц – мурсела.През целия ден веселието продължавало на площада с песни и танци, ръководени от тамада.В игрите участвали и маскирани наричани хъярчни.Канели се и гости от други села.Угощението се организирало с обществени средства и постъпления от глоби.В полунощ девойките танцували прощален танц с младежите,но празникът продължавал извън селото.В така описания празник главна роля играят девойките ,затова той се причислява към моминските празници

    Съществували и мъжки празници наричани мирхъви в с. Ашта и жамигIятла мехъ  в с. Кунки.На този празник в Ашта приготвяли боза от малц и брашно,хляб и колели бик за угощение,а на трапезата жени не се допускали.Празникът продължавал цяла седмица и се ръководел от шах.Празничното действие се извършвало около дърво наричано  къалтухъ,украсено с варени яйца,плодове,орехи.На втория ден от празненствата дървото се поставяло в центъра на площада.Маскирани,разделени на две категории- нечисти и звукоподражатели,  изпълнявали забавно представление.Те играели колективен танц,танцувайки по двойки,всеки с партньорка,при което се  стремели  да падат и да повлекат и партньорката си.В края на игрите се разигравал бой,в който шахът попада в плен,а охраняваното от него дърво се разрушавало.Този празник е разновидност на кубачинския празник наричан «последните три дни на ергените» свързан с традициите на мъжките съюзи.В кубачинското общество,професионални войни изпълнявали ролята на постоянна войска,поради което не се женели докато са на служба,която продължавала до 40-та им година.Възможно е този празник да представлява и своеобразно «уволнение» на отслужилите вече своя срок .Друга интересна аналогия на театрално разигравания бой и разрушаването на дървото, може да се направи с описаното от Мовсес Каланкатуаци в „Историята на страната Алуанк» разрушаване на почитаното от езичниците хуни дърво.

     Особено зрелищен и красив бил празника в село Кунки,който съвместявал женския и мъжкия празник.Организирали се конни надбягвания и състезания на танцьори ,певци и борци.Всеки овчар доставял овче месо за трапезата.Чрез изобилната храна се стремили с магически действия да обезпечат плодородие през годината.

Тези празници са свързани с идеята за ново раждане на природата през пролетта и плодовитостта.Често на тях се избирали брачни партньори по инициатива и на двете страни.

Документален филм - аварци ,селище Гоор,Шамильский район,Дагестан

Във филма са показани сватбени и други обичаи на аварците от района.Някои от възрастните жени носят национална женско украшение.

Категория клас и прилагателно име в аварския език

 Езикът е най-живата,най-обилната и силна връзка ,съединяваща миналите,настоящите и бъдещите поколения на народа в едно велико,исторически живо цяло....

К.Д.Ушински

В аварския език няма категорията род,но съществува категорията граматически клас.На всеки клас съответства класен показател /КП/.

1.Клас /за лица от мъжки пол / - КП – в

2.Клас /за лица от женски пол / - КП – й

3.Клас /неодушевени от всички родове,животни,природни явления и др. / - КП – б

В множествено число,всички класове придобиват КП  р или л.

Примери:

Дир к1иго в-ац в-уго – Аз двама братя имам

Дир берцина-й яс й-иго – Аз красива дъщеря имам.

Нух халата-б б-уго – Път дълъг има

Муг1рул  р-орхатал р-уго – Планини високи има.

Прилагателните имена в аварския език се образуват  с помощта на суфиксите: - а/я/ , -е , -се ,към които се прибавя КП.

Например:

Лъик1-ав вас – добро момче

Лъик1-ай яс   - добро момиче

Жакъа-себ къо – днешен ден

В аварския език,прилагателните имена могат да се образуват от различни части на речта:

1. – от съществителни имена в именителен и родителен падеж с помощта на суфикси –а,-ия,-се и КП
 – дару /лекарство/ - дару-я-б/лекарствен/ ,

 махх/желязо/ - маххул/от желязо род.п./-маххул-а –б /железен/

2.-от наречие – жакъа /днес/ - жакъа-се-б/днешен/

3.-от глагол – босизе/купвам/ - босизе-се-б/покупаем/

4- от местимение – ниж/ние/-нижер/род.п/ - нижераб/наш/

Множественото число се образува със суфикса  - ал,а класните показатели се заменят съответно с –р и –л

Б-ицат-аб т1ехъ – дебела книга

Р-ицат-ал т1ахъал – дебели книги

Определение,което в руския език се изразява чрез относително прилагателно,в аварския език често се предава чрез родителен падеж на съществителното / суфикс –л/:

Меседил саг1ат – златен часовник

Ц1улал рукъ – дървен дом

  Източници:Самоучитель аварского языка.Б.М.Атаев,Аварский язык.М.М.Магомедханов

Обичайно право в Северен Кавказ

Обичайно-правните норми на планинските общества от Северен Кавказ се разглеждат в много етнографски и исторически материали,а също и в описания на офицерите служащи в Кавказ.В периода 1843-1845 г са създадени седем сборника с описание на  адати на чеченци,кумики,кабардинци,балкарци,карачаевци,осетинци.
Адат се нарича съвкупността от различни обичаи и юридически практики на дадено общество използвани преди приемането на исляма и често по-късно прилагани успоредно с шериата.Общ сборник на адатното право съставя капитан ген. штаб М.Я. Ольшевский в 1847 г.,публикуван 80-те години на 19 в.Тук ще приложа няколко откъса от сборника,даващи обща представа за взаимоотношенията в обществата и обичаите свързани с тях.

ОБ АДАТЕ И О НРАВАХ И ОБЫЧАЯХ ПЛЕМЕН, ОБИТАЮЩИХ НА СЕВЕРНОЙ ПОКАТОСТИ КАВКАЗСКОГО ХРЕБТА , 1847 Г.

ГЛАВА 1. АДАТ И ШАРИАТ. ПРАВИЛА, ПРИНЯТЫЕ В СУДОПРОИЗВОДСТВЕ КАВКАЗСКИХ ГОРЦЕВ ПО АДАТУ. ОБРЯД СУДА ПО АДАТУ. КАКИЕ ДЕЛА ПОДЛЕЖАТ РАЗБИРАТЕЛЬСТВУ АДАТА
а) Адат и шариат.
1. У племен, обитающих на северной покатости кавказского хребта, нельзя отыскать определенности прав, строгости в постановлениях и точности в условиях общественной жизни. Суд основан на обычаях по преданию и именуется адатом; исполнительной власти почти не существует и все наказания за преступления состоят в весьма слабых штрафах. Адат – суд посреднический, лишенный большею частью средств принудительных и основанный на некоторых принятых правилах или законах, установленных обычаем и освещенных давностью.
2. Адат господствовал у всех обитателей северной покатости кавказского хребта до введения между ними магометанской религии. С учением же алкорана адат начал заменяться шариатом. Те племена и общества, у которых духовенство приобретало высокое значение и почетное место в обществе, подверглись в этом отношении большей перемене. В последнее время вновь возникшее учение мюридизм сильно способствовало изменению прежних условий общественной жизни, в особенности у чеченцев и других племен, сопредельных Дагестану, где это учение возникло.
3. Таким образом, в настоящее время у горских племен существует смешанное законодательство, составленное из двух противоположных элементов: шариата, основанного на общих правилах нравственности и религии, и адата, основанного на обычаях. Первый закон гражданского устройства – право сильного. Адат распространялся и усиливался всякий раз, когда шариат приходил в забвение, и наоборот – адат падал и был отменен тогда, когда шариат находил ревностных проповедников и последователей.

........

9. Для разбора тяжб и ссор почти все горские племена имеют постоянных судей, обязанных по присяге, данной над алкораном, разбирать и решать дела по совести и по крайнему разумению.
10. Но от желания каждого горца зависит, подвергать свое дело разбирательству этих постоянных судей или избирать других судей из уважаемых стариков по добровольному согласию противников.
11. Судебное место, в котором заседают постоянные судьи, у горцев именуется различно. У черкесов оно называется хассом, а у кабардинцев и кумыков – мехтемой, у балкарцев, хуламцев, чегемцев, уруспиев и карачаев – нагиш, у дигорцев – нагиша, у обществ осетинского происхождения – тархан, у чеченцев – тюркюм.

....

14. Судьи избираются преимущественно из того сословия, к которому принадлежат тяжущиеся, а потому и постоянные судьи избираются из разных классов народа.
15. Число судей зависит от важности дела и бывает от 1 до 5 человек с каждой стороны.
16. У обществ осетинского и чеченского происхождений истцу дозволяется иметь на одного судью больше, чем у ответчика.
17. Решение суда признается удовлетворительным при единогласном приговоре судей.
18. Большинство же голосов имеет силу только в том случае, если общий посредник, выбираемый с согласия противников до начала суда, примет их сторону.
19. Если же обвиненный и в таком случае остается недовольным решением суда и не захочет выполнить условий, возложенных на него, то он имеет дело не только с противником, но и с судьями и свидетелями, и последние обязаны его принудить к исполнению решения суда.
20. По адату все наказания за преступления состоят в денежных пенях, но преимущественно в плате скотом или оружием.

....

31. Судьи, выслушав поочередно тяжущихся, их свидетелей и собрав доказательства и доводы истца и оправдания ответчика, по совести и крайнему разумению излагают свое мнение. Согласовав решение как между собою, так и с общим судьею, они оправдывают обвиняемого или приговаривают его к уплате пени обиженному за один раз или по частям, смотря по состоянию виновного.
32. Не объявляя о своем решении тяжущимся, судьи предлагают им избрать поручителей: обвиненному в том, что он исполнит в точности приговор суда, а обиженному в том, что он останется доволен решением

 оного.
33. После этого суд объявляет о своем решении тяжущимся и назначает сроки уплаты пени, если обвиненный не в состоянии сразу уплатить оную.
34. Из этого можно заключить, что обряд суда по адату, существующий у горских племен, подобен нашему третейскому суду без формальной записи.

....

35. Адатом разбираются преимущественно дела воровские, а также дела, касающиеся наследственного права, раздела имущества, отношений детей к родителям и мужей к женам.
36. Все преступления большей важности: убийство, ранение, насилие и даже оскорбление, причиненное побоями, плетью или другим орудием, весьма редко разбираются судом, а решаются природным правом – мщением, известным у горцев под именем кайлы.

.....

ГЛАВА II. ОБ ОБРАЗЕ ПРАВЛЕНИЯ У ГОРСКИХ ПЛЕМЕН И О ПРАВАХ КНЯЗЕЙ, СТАРШИН, УЗДЕНЕЙ, ДУХОВЕНСТВА, ПРОСТОГО СВОБОДНОГО НАРОДА И КРЕПОСТНОГО КЛАССА

37. У обитателей северной покатости кавказского хребта до того времени, пока княжеское достоинство не утратило своего прежнего значения в народе, существовало два порядка правления, разительно отличавшиеся между собою: владельческое и народное.
38. Первый порядок преобладал у тех племен и обществ, у которых высший класс народа составляли князья. К ним принадлежали: кабардинцы, кумыки, нагайцы, бесланеевцы, темиргоевцы, махошевцы, хамушейцы, черченейцы, хатухайцы и бжедухи.
39. В абадзехско

м, шапсугском, натухайском, убыхском, казыльбековском, шегиреевском, ташовском, башильбаевском, карачаевском, уруспиевском, хуламском, балкарском, дигорском, аллагирском, куртатинском и тогаурском обществах, у которых высший класс народа составляют старшины, преобладало народное правление.
40. Что же касается обществ чеченского племени, то из всех обитателей северной покатости кавказского хребта только у них в полной мере существовало народное правление. В обществах этого племени народ не разделялся на сословия и классы, как это было и есть у всех прочих вышепоименованных обществ. «Мы все узденя, – говорят чеченцы, – т.е. люди, зависящие от самих себя». Правда, и у обществ чеченского происхождения есть старшины и рабы, но первые не имеют никаких особенных прав пред всей массой народа и являются только судьями в судебных делах и ссорах, как люди более опытные по своим летам. Вторые же, т.е. рабы, как происходящие от военнопленных, захваченных в разное время в набегах, не являются чеченцами.

....

45. В прежнее время, когда князья считались ниспосланными аллахом, они имели больший вес и влияние в народе, пользовались большими правами и преимуществами, чем старшины.
46. С князем могли разбираться только уздени первой степени; прочие же классы народа никогда с ним не судились, но обиженные прибегали к защите своих господ или искали покровительства у других князей.
47. Каждый князь имел свою дружину, состоящую из преданных ему узденей и живущих на его земле чагар.
48. Он по своему желанию собирал партии для набегов и получал лучшую и большую часть добычи даже в том случае, если не участвовал в набеге.

....

51. Княжеское и старшинское достоинство является родовым и не приобретается ни покупкой, ни другими личными качествами. Старшинство же их зависит от древности рода.
52. На уважение народа имеют большее право те князья и старшины, которые отличаются своим умом, благоразумными советами, храбростью и честностью.

.....

56. Князья и старшины землей, которой они владеют, могут распоряжаться по своему произволу, т.е. дарить, продавать, селить на ней не только крестьян и простой свободный народ, но и узденей; без позволения же никто не может селиться на их земле или в их ауле.
57. Как князья, так и старшины, хотя и не имеют никакой власти над узденями и духовенством, пользуются уважением этих сословий и исполнением тех условий, которые обязались выполнять эти последние за известную плату или за дозволение им жить на земле князя или старшины.

....

60. Князья и старшины, если знают арабский язык и изучат алькоран, могут переходить в духовное звание, но это случается весьма редко.

....

 64. Узденьское достоинство родовое и не приобретается ни покупкой, ни какими-либо личными качествами.
65. Оно передается от отца детям и от мужа жене, несмотря на происхождение этой последней и предшествовавший брак. Жена по тем же самым причинам, что и у князей, и у старшин, не может передать этого достоинства ни мужу, ни детям.

66. Уздени имеют право владеть землей и крестьянами, доставшимися им по наследству и приобретенными покупкой. В обоих случаях они являются их полными и независимыми владельцами.

...

70. Уздени, если знают арабский язык и изучат алькоран, могут переходить в духовное звание, но это случается довольно редко.
71. Поступки и действия узденей, противоречащие принятым правилам общежития, разбираются равными им.

....

73. В духовное сословие могут поступать не только князья, узденя и простой свободный народ, но даже крестьяне, которые поступают с дозволения своих владельцев. Вообще князья и узденя весьма редко поступают в духовное сословие, преимущественно избирают оное простой свободный народ, потому что звание муллы дает узденские права.

....

78. Все лица духовного звания могут иметь своих крепостных людей – как достающихся по наследству, так и приобретенных покупкой, и распоряжаются ими и их имуществом как князья и дворяне.
79. Все лица духовного звания могут иметь не более одной жены, но имеют право вступать в брак по нескольку раз.

....

82. За преступления лица духовного сословия судятся по шариату и подвергаются взысканию по алькорану. Муэдзины, сафта и иджако судятся муллой, а этот последний – эфендием.
83. За воровство и прелюбодеяние духовное лицо лишается своего сана и платит штраф.
84. Если суд над кем бы то ни было производится по шариату, то обвиненный, кроме наложенной на него пени для уплаты обиженному, платит определенный алькораном штраф и духовному лицу, производящему суд.

.....

87. Простой свободный народ пользуется правом наравне с узденями, имеет своих крестьян, как достающихся им по наследству, так и приобретенных покупкой, и распоряжаются ими и их имуществом, как своею собственностью.
88. Простой свободный народ, кроме того, что по доброй воле, а не по принуждению выполняет разные сельские работы тем князьям, старшинам и узденям, на земле которых это сословие живет, другой подати не платит, а между тем свободно пользуется полями, дугами и выгонными местами.
89. По принятому обычаю, князья и старшины хотя и имеют исключительное право перед узденями брать с простого свободного народа скот и разные другие вещи, но за взятое должны одаривать или платить деньгами.

....

95. Крепостные люди не имеют своей собственности, но все необходимое для пропитания получают от владельцев. Так, с обрабатываемых полей они получают часть хлеба, а во время сенокосов известное число копен сена.
96. Крепостные люди могут получать свободу или по воле своих владельцев, или по доказательствам о своем происхождении.

....

ГЛАВА III. О НАСЛЕДСТВЕННОМ ПРАВЕ, РАЗДЕЛЕ ИМЕНИЯ, ДУХОВНЫХ ЗАВЕЩАНИЯХ И ПРАВЕ ОПЕКИ

....

103. Муж ни в коем случае не наследует имущество жены. Прямыми наследниками такового являются дети.
104. Если нет детей, имение жены возвращается ее родителям, а за неимением последних переходит к ближайшим ее родственникам.

.....

106. По адату имущество делится поровну между наследниками мужского пола.
107. Женский же пол в разделе не участвует. Сыновья или родственники, получившие наследство, должны заботиться о содержании дочерей и жены умершего до тех пор, пока они не выйдут замуж.

....

111. Если же после умершего не осталось сыновей, то 1/4 часть достается жене, остальное имение разделяется на две части, если после покойного осталось одна дочь, из коих половина отдается дочери, а другая – ближайшему родственнику.
112. Если осталось несколько дочерей, то имение, за исключением 1/4 части, полагающейся жене, разделяется на три части: две равные части принадлежат дочерям, а третья отходит ближайшему родственнику.

113. Братья или родственники, получившие наследство, обязаны содержать на общем иждивении своих незамужних сестер. После их замужества полученный за них калым разделяют поровну.

ГЛАВА IV. ПРАВА РОДИТЕЛЕЙ НАД ДЕТЬМИ И ОТНОШЕНИЯ ПОСЛЕДНИХ К ПЕРВЫМ. О ВОСПИТАНИИ ДЕТЕЙ ПОСРЕДСТВОМ АТАЛЫК

152. В Кабарде, Осетии и Дигории, а также между многими обществами черкесского и абазинского племен, в высших сословиях народа, т.е. у князей, старшин и узденей, дети не воспитываются родителями, а по принятому обычаю отдаются на воспитание посторонним людям.
153. Воспитатели называются аталыками, и питомцы не только должны оказывать им особое уважение всю свою жизнь и награждать их по окончании воспитания, но и выделять им лучшую часть из добычи.
154. Сыновья воспитателя и питомец называются молочными братьями, или эмджеками , и их связывает неразрывная дружба.
155. Родство между молочными братьями считается священнее природного.
156. Аталыки выбираются из низших классов. Князья и старшины отдают своих детей на воспитание первостепенным узденям, а эти уздени – низших степеням или чагарам, но эти последние не могут избирать аталыками узденей.

....

158. Родители не должны видеться со своими детьми до окончания воспитания, термин которого 15 лет.
159. После достижении совершеннолетия, аталык возвращает своего питомца в родительский дом и получает за воспитание награждение.
160. Родители могут также дарить аталыку своих детей и до окончания воспитания.

....

ГЛАВА V. ПРАВА МУЖА НАД ЖЕНОЮ И ОТНОШЕНИЯ ПОСЛЕДНЕЙ К ПЕРВОМУ. ОГРАНИЧЕНИЕ ПРАВ МУЖА НАД ЖЕНОЮ. ОБ ОБРЯДАХ СВАТОВСТВА И ВЕНЧАНИЯ, А ТАКЖЕ ОБ ОТНОШЕНИЯХ ЖЕНИХА К НЕВЕСТЕ

....

171. На основании того же обычая, что жена приобретается покупкой, после смерти мужа она обязана выходить замуж за одного из братьев, если кто-нибудь из них этого пожелает. Только в случае, если, имея детей, она объявит желание посвятить себя их воспитанию, она освобождается от этого второго брака.
172. Многоженство, дозволяемое Кораном, редко встречается между горцами, но не потому, что это противоречит их обычаям, а потому, что они по бедности не могут платить калым за нескольких жен.

....

176. У некоторых горских племен, особенно у черкесов или адыгов, существует обычай, что муж должен избегать встречи с женой не только при посторонних людях, но и при дневном свете. Этот обычай, надо полагать, происходит из-за желания продлить любовь, которая сильнее чувствуется и сохраняется, чем меньше поводов для разочарования, а при редких свиданиях и эти случаи будут реже.

...

...

179. У жен чеченцев и у их девиц по сравнению с прочими горскими племенами больше свободы. Супруги не чуждаются друг друга, и жены разделяют со своими мужьями разного рода удовольствия.
180. Более того, у большей части тех обществ, в которых высший класс народа составляют князья, существует обычай, что князья в первый год после женитьбы не живут со своими женами, но оставляют их у одного из своих узденей или чагаров.

.....

186. Имущество, принадлежащее жене, неприкосновенно, и без ее согласия муж не имеет права им распоряжаться.
187. Если бы муж вздумал принуждать свою жену к продаже принадлежащей ей собственности, то она может искать защиты у своих родственников.
188. Жена по собственному желанию может всегда развестись со своим мужем, но в таком случае она оставляет ему свой калым и все свое имущество.
189. Если же муж первый потребует развода, то он должен отпустить жену с калымом и со всем ей принадлежащим.

.....

197. Хотя как по адату, так и по шариату воспрещается похищать девицу против желания родителей или родственников, однако случается, что такое похищение совершается. Если родители или родственники похищенной не согласятся на примирение с похитителем с уплатой надлежащего калыма, то в таком случае между ними возникает вражда, как за кровную обиду.