Великаните като персонажи от нартските епоси

   по

Кавказские богатырские сказания древних циклов и эпос о нартах. У. Б. Далгат

  Най-впечатляващ и обединяващ елемент на кавказкия фолклор и култура е нартския епос и затова учени и изследователи са посветили много страници за неговото анализиране. Всички те са подчертали различни характерни моменти или са отбелязали елементи общи за всички кавказки народи или за по-голяма общност от народи.

   Определени сюжетни линии се срещат в обединените епически комплекси на кавказките народи, в сказанията и в отделните народни приказки. В епосите тези сюжети звучат като историческо минало, докато в приказките това усещане за „достоверност” се губи. При дагестанските народи липсва цялостен епос, обединяващ различните сюжети, а са налице отделни приказки за нартите. Според изследователите най-архаична редакция на нартските сюжети се намират в чеченските и ингушките богатирски приказки. Също така според учените анализирали нартските епоси, кавказките циклични поеми имат късна и по-сложна художествена форма, сюжетите са преминали процес на преработка и художествена организация на различни исторически, географски, езикови и естетически елементи. Пример за подобна преработка се дава за „Одисеята”, която е съставена от отделни сказания свързани в едно цяло.  

   

   В древните кавказки сказания се срещат няколко типа великани – митични великани-чудовища, еднооки великани людоеди, исполини, които са предшественици на нартите, великани олицетворяващи трудовата дейност на човека/ рибари, орачи, косачи, и др./, богатири родоначалници на отделни фамилии, великани защитници на народа.

   Митическите великани-чудовища най-често са наричани деви, а при дегестанските народи с изключение на лезгинците – парти. Тези великани представляват фантастически чудовища, олицетворяващи злото. В най-древните арменски предания девите са зли духове, борещи се срещу всяко добро. В арменските приказки обаче девите не са безтелесни духове, а полу-демон полу-човек, исполин имащ няколко глави. Те не са безсмъртни и дори човек може да ги убие, могат да си вземат жени от човешката раса, живеят в подземно царство или царство на мрака, понякога в пещери във високите планини. Притежават несметни богатства и похищават прекрасни девойки. Техните огнени коне и биволи мигновено обикалят цялата земя. Царете и богатирите в течение на много години преследват и изтрепват тези чудовища.

 В картвелските приказки девите имат замъци на високи планини, носят се по небето на триноги коне, и похищават земни красавици. Девите са силни, но непохватни и глупави и хората често се спасяват от тяхното преследване. В картвелския фолклор се среща понятието кадж, който според А.Грен е еквивалент на девите и първоначално означавал храбрец, а по-късно зъл дух. Каджите са предвождани от Ешма, чието име вероятно произлиза от Аешма – име на демона на гнева в зороастризма. Също така грузинската дума за дявол eshmaki произлиза от Аешма. В зороастризма Аешма се противопоставя на Asha Vahishta като ипостас на „истината”. Аша  е това, което се нарича „решителната конфесионална концепция на зороастризма." И думата се свързва с понятията  "истина" и "дясно ", "ред" и "право на работа". Тези архи-демони, сред които е и Аешма и са създадени от Ангра Майню за да сеят смърт и разруха. Грузинските каджи имат замъци, отвличат девойки, почти винаги са победители. Амирани, грузинският вариант на Прометей, изпратен от бог за да унищожи девите, е прикован от каджите на върха на Елбрус, за това, че поискал да дари хората с безгрижен живот. Арменският Прометей, Артавазд пък е прикован към върха на Арарат. Много изследователи виждат в каджите от кавказкия фолклор отражение на учението на Зороастър въпреки, че техния ирански образ е видоизменен и повлиян от местния кавказки фолклор. Тези образи на демони се срещат изключително в приказките и сказанията.

В аварската приказка „Черният нарт „ великанът чудовище е митично същество, появява се като щит на дъждовен облак, спуска се към човека и го отнася със себе си. Също така се изобразява като яздещ триног кон, с който настига героя, удря го с копитата на коня и сто части на тялото му се разпръскват на сто страни

 В ингушките и чеченските приказки присъстват гигантски чудовища, които са наречени с термина „гарбаш”. Живеят в безлюдни места, понякога имат девет глави, притежават предмет, с който могат да възвърнат живота на човека. Гарбашите биват и жени, с огромен ръст и сила, людоедки, приемат за нощувка заблудил се пътник и го изяждат на сутринта.

 рис. А.А. Лурье илюстрация към карачаевски приказки

Ингушките гарбаши съответстват на балкарските емегени., които ядат човешко месо и също понякога имат няколко глави. В описанията на тези чудовища се среща един общ елемент – великанките имат големи гърди и едната е прехвърлена през рамото. Вероятно типичен кавказки елемент е способът, с който героите се спасяват от женските чудовища – героят трябва да се допре до гърдите на чудовището и дори да засуче мляко.

  В аварската приказка „Морският кон” се разказва следния епизод. Героят върви по големи човешки следи и стига в края на гората до широка поляна. В средата на поляната се издигат седем кули, чийто върхове стигат до небето. Кулите са обкръжени от ограда от стоманени колове и на всеки кол е забита човешка глава. Героят влиза в помещение където се намира великанката. Героят докосва със зъби гърдите и и тя изрича: „Сега ти си мой син, а аз твоя майка.” Такъв елемент на установяване на млечно родство се среща и в някои лакски приказки. В етнографските записи фигурират разкази за подобен способ на преустановяване на кръвна мъст при кавказците. Преследваният убиец може, ако успее, да влезе при майката на убития, да докосне с устни гърдите и и от този момент той се превръща в неин млечен син и враждата трябва да бъде прекратена.

Така някои елементи в приказките ни показват, че те са изпълнени не само с фантастични епизоди, но съдържат и много моменти почерпени от реалния бит на народите.

Тези горски великанки, които също са и магьоснички се наричат от аварците и кумиките албащти, а от даргинците – бяжук. Възможно е терминът „албащти” да е проникнал в Дагестан от Близкия изток.

   Може би най-известните великани в световната митология са циклопите. От гръцките автори ни е известно, че децата на Уран и Гея са три циклопа – Бронтес, Стероп и Аргес./ Гръм, Мълния и Блясък/. Циклопите създават тризъбеца на Посейдон, лъка на Артемида, шлема на Персей и мълнията с която Зевс убива сина на Аполон, Асклепий. В произведенията на Омир циклопите не са божествени създания и се явяват герои в героическите епоси. Известни са дванадесет различни варианти на сюжета за циклопа Полифем принадлежащи на европейски и азиатски народи арабски, огузки /,Депе-Гёз – с око на темето/, сръбски /Дивлан/, руски/Лихо/, румънски, немски и др. 

 Според изследванията на М.Н.Комаров всички приморски народи помещават циклопът на остров, а останалите в планини и гори. Огузкият и сръбският циклоп живеят в планински пещери, руският в горска землянка, арабският в дворец. Кръглото око на циклопа символизира представата за Слънцето като око. При индусите слънцето е създадено от око на Брама или се нарича око на Варуна, при персите е око на Ормузд, Окото на Один също се асоциира със слънцето. Образът на великан пастир на овце подобно на Полифем е известен и на кавказките народи. В.Милер отделя два сходни с гръцките сюжети срещащи се и в кавказките приказки – сюжета за Полифем и сюжета за Прометей. Според него кавказките варианти стоят най-близо до древногръцките, от тези които се срещат при другите народи. Според Милер най-доброто обяснение на тази прилика е предположението, че първоначална родина на тези сказания трябва да се счита Мала Азия. Оттук е преминал в древногръцкия епос, а при другите древни  народи, населяващи черноморското крайбрежие  се е предавал от уста на уста .Според В.Грим /«Die Sage von Polyphem»/ , сюжета за Полифем в епоса за Одисей е привнесен, тъй като не отговаря на характеристиката на героя.

 Подобно Полифем, ингушкият циклоп е овчар-скотовъдец, има тежка тояга, с която повдига череп и носи на рамо седящите в него герои. В дома си запалва огън, изпича петима от героите, изяжда ги и ляга да спи. Останалите герои го ослепяват с остро оръжие и успяват да избягат, макар че един от героите е ранен. В приказката, както и в много кавказки творби се подчертава глупостта на великана и хитростта на героите. Изследователите подчертават, че сюжети с едноок великан са широко разпространени във кавказкия фолклор и се срещат при осетинци, ингуши, чеченци, дагестанци, адиги, карачаевци, балкарци и др.  

 Особен елемент в приказките е голям череп на кон при ингушите и мингрелците или череп на гигант при осетинците, в който се крият героите  В ролята на предводител на стадото на Полифем фигурира говорещ козел-великан с големи рога. Този образ може да има връцка с трите езически божества при ингушите - Амгали-ерда, Тамыж-ерда и Мятцели. Тамыж-ерда означава "Крилат дух" и според преданията се явява в образа на говорещ козел.

  Ето и един пример олицетворяващ националните различия при предаването на сюжета за великана циклоп. В кумикска приказка се разказва следното. Един хан имал прекрасна плодова градина край брега на морето. Когато плодовете узрели, ханът забелязал, че някой изкоренява дърветата и те изчезват. Слугите му открили следи от огромни боси крака. Ханът ги изпратил да следват следите и те достигнали до пещера намираща се под голяма скала. Край пещерата биле натрупани ханските дървета. Вътре в пещерата на купчинки стояли плодовете от същите дървета. В ъгъла на пещерата имало печка, а край нея шиш. В друг ъгъл се намирал глинен съд с вода, а в дъното на пещерата - постеля от мека трева Ханските слуги седнали да си починат. В пещерата влязъл едноок великан и държал в ръката си убит дивеч. Като видял хората, той им казал на неразбираем език „Яжте” и посочил към плодовете. Чувайки ужасния глас на чудовището, хората се притиснали един в друг от страх. По-късно великанът запалил печката и когато се образувала жар избрал от гостите си най-дебелия, откъснал му главата, нанизал тялото му на шиша и го изял като печена кокошка. След това великанът пил вода от съда, затворил входа с камък и легнал да спи. Останалите девет души решили да действат, качили се на високо място и стреляли с лък и стрели в окото на циклопа. Окото изтекло, а великанът завил от болка., извадил стрелите от окото си, грабнал големият камък, закриващ входа и го хвърлил към мястото където преди стоели хората. Но великанът не виждал нищо и ослушвайки се излязъл на вън. В този момент, хората тихо се промъкнали и излезли от пещерата. Скрили се зад стволовете на девет дървета и  започнали да изстрелват стрели от различни посоки., а циклопът се мятал в различни страни. Хората побягнали към морето и там видели кораб, на който се качили. На виковете на циклопа, се отзовал друг великан, изтръгнал дърво с корените му и тръгнал след хората. Когато стигнал до брега хвърлил дървото по кораба но не улучил. Хората благополучно се върнали в къщи. Особен различен момент в кумикската приказка е, че виликанът не е овчар, а ловец и плодосъбирач В лакски, аварски  и даргински приказки също се среща едноок великан.

 В.Далгат записва предание, разказано от ингуша Ганыж Абиевич Келигов-Фельханов, в което се съдържа мотив идентичен с Одисеевия Полифем. Полифем нарича ослепилия го човек „Никой”. В ингушкото предание великанът алмас също на въпроса кой го е ранил отговаря „Аз сам” както му е отвърнал героят.

В кабардинския вариант на  адигския епос героят, „богатир с едно око на челото”, дръзнал да проникне в тайните на Тха /върховен бог на адигите/, като се промъкнал между два върха на място където се издига огромна скала. Безсмъртният Тха, разгневен от дързостта му,  го приковал към скалата с дълга верига за шията и изпратил хищна птица .всеки ден да кълве сърцето му.

 Според В.Милер героите от типа на Прометей – грузинския Амирани, имеретинския Рокапи, абхаския  Абраскил, арменския  Артавазд и различните чудовища на Изтока – Шидар, Мхер, Зохак са родствени на гръцкия Прометей. Милер определя Прометей като древен бог на огъня, „огненосен бог”, в чиято чест в Атина ежегодно устройвали маратони със запалени факли.

 

   Друг тип герои в кавказките сказания са великаните-богатири. Те не са врагове на хората и са представени като древни жители, предшестващи нартите. Един от най-разпространените мотиви в сказанията е срещата на героите с огромни кости останали от населяващите в древността великани. Ингушкият нарт Соска-Солса преминава през такава тазобедрена кост яздейки коня си. Според епосите от останалите кости, великаните могат да бъдат възкресени и Солса моли бога да възкреси великана, но да бъде без око. Великанът възкръснал и помолил нартът да му даде око, но Соска-Солса се изплашил и помолил бог отново да го умъртви.

Във варианта записан от Далгат от Ч.Акриев възкресеният великан дава различни сведения за живота от далечното минало. Исполинът твърдял, че хората, които ги сменили трябвало да бъдат по-умни, но нямало да живеят при такава благодат, каквато имало при тях. 

В осетинско сказание присъства подобен мотив и на въпроса към възкръсналия великан „Кой си ти?”, той отвърнал:: ”Аз съм от племето Гумири /великани/, ние владеехме цялата земя, но измряхме”.

 

   В някои сказания великаните са представени като родоначалници на някои общества. В селището Тумги от Галгаевското общество се намират два каменни стълба, поставени в памет на предците на жителите. Според преданието имало двама братя – Гуй и Цикма. Гуй бил с две усти, една отпред, друга отзад, с едната ядял месо, с другата супа. Имал огромен ръст, а могилата му била дъълга 5-6 сажена. Тумгинците наричат себе си „гуйнбух” или потомци на Гуй. Веднъж Цикма се разсърдил на брат си и го завел при хановете в Тифлис да го заковат с вериги. Но Гуй скъсал веригите и тръгнал за дома. Още на растояние 20 версти той започнал да вика на брат си да се пази от него. Цикма се изплашил и побягнал към Цори. Друг родоначалник също има „богатирска” природа. За Орцхаг Кэрцхал Малсэга разказват, че с ръце въртял мелничното колело и сам вдигал кон от земята.

  Интересни са също и друг тип ингушки великани наричани с думата „вампол”. Вамполите са големи и по-силни от хората Както и другите великани-богатири и тези не притежават магическа сила, занимават се със селскостопанска дейност. Техният отличителен признак е голямата им сила, която постоянно премерват както между себе си, така и с хората. В една от дагестанските приказки героят Ахмат премерва силата си с великан по следния начин: „Великанът хваща Ахмет и с вика”Слънце мое!” го удря в земята, а Ахмат потъва в нея до колене. На свой ред Ахмат хваща великана и с вика ”Алах мой!” го удря в земята”.

В чеченско сказание такъв двубой завършва не със смъртта на великана Толом-Аго, а с това че героят Гезама Али го заставя да извърши полезна за обществото работа, която е по силите му, а именно да извози и насипе  три кургана пръст.и да изоре земята. В абхазкия епос дори и Сатаней-Гуаша се оказва великанка. Най-древните великани се характеризират с примитивно съществуване, докато великаните от типа „вампол” извършват стопански дейности подобно хората.

 Източник:

Сказания о нартах—эпос народов Кавказа

Утверждено к печати Институтом мировой литературы им, А. М. Горького Академии наук СССР

Кавказките етноними гюен и тюмен. Сибирският град Тюмен

   По китайските източници „гюен”/хюен/ е название на хунски царски род, от който произхождат много владетели. Съществува също и кавказки етноним „гуэн” или „гюен”, едно от кумикските племена. По сведенията на Дионисий Периегет, гюени обитавали още 160 г между скити и каспи. След тях той изрежда албани и кадуси, живеещи в планинска страна. Византийски автори споменават „герли-киен или тюрки”. В 564 г. техен вожд носи името Асгелен, близко до племенното название есегел, и изпраща посланници в Константинопол. Арменският автор Елизе упоменава сред племената подвластни на тюркския каган в 5 в.  „гуани”.
   Съгласно преданията на кумикските гуени, записани през 19 в., те се считали най-древни обитатели в Кавказ от времето на Асфандиар/Аспандиат/. М.Каганкатваци определя Аспандиат като главно божество на хуните. Според преданията, заедно с хазарите в Кумикската равнина се появяват гуените, а след тях и тюмените. Също, според преданието, първоначално гуените населявали земите между Чирюрт и Гамри с център Ихран. В Дербент-наме е записано, че в Ихран управлява сепахсалар назначен от Асфендиар и се нарича Владетел на трона /Сахиб-ас-серир/.
Летописците Йезди и Шами, описали походите на Тимур, упоменават в северокавказката част на Златната орда племето ергувен. Според етнографа В.Вейденбаум, гуените в тази епоха представлявали многочислено племе, имали свои князе и заемали предпланинската част на Дагестан. От кумиките не се отличавали по външен вид, религия и обичаи. Според кумикския историк Б.Атаев, по време на войната между Тимур и Тохтамиш, гуените населявали Салатавия. Техни биле селищата Алмак, Гуни, Гертме, Козтала, Инче, или Индже, Хубар, Буртунай.

    В Дербент-наме между Анжи и Балх се споменава крепостта Куйван.

   Много топоними също съхраняват името на гуените: Гюен-кала, Гюен-авлак (Гюен-поле), Гюен-сызак /Гюенска пътека/, Гюен-аул, Гюен-тала, Гюен-отар. Евлия Челеби описва кумикския град на река Сулак Коюн-кала. В "Книга Большому чертежу" от 18 в. се съобщава за „кугенах” и се помещават по река Терек. В селището Ендирей се намирал квартал Гуен-аул, а Гуен-кала е едно от старите му названия.

   Почти винаги заедно с гуените се споменава и  етнонима на племето тюмени. Техните предания за произхода им и появяването им в Кавказ са идентични с тези на гуените. Според К.Бакиханов, тюмените са потомци на племето туман, заселени от Ануширван. Той пише, че владението на Туман-шах от 8 в., се намирало там , където и Шамхалското владение. В.Н.Татищев смята, че те са потомци на куманите. В периода 15-16 в. е известно Тюменското княжество, разположено в района на долното течение на Терек, а в 1401 г. в Тюмен се упоменава катедра на католически епископи. Н.С.Семьонов твърди, че тюмените са първия народ, заселил се около селището Ендирей. В 19 в. на тюмените принадлежи и Бурунчак. Според преданията, тюмените считат за първоначално родно място, където обитавали, местността на дясната страна на Сулак, между Темир-куй и Кумторкала. Днес етнически наследници на кумикските тюмени се явяват част от жителите на селищата Ендирей, Аксай, Султан-Янги-юрт, и най-вече на селището Тюменлер в Кайтагски район.
   Със същото название са известни етнически групи сред узбеките, уйгурите и татарите-мещери. Възможно е етнонимът тюмен да има връзка с друг срещащ се при каракалпакците и башкирите – мюйтен. Башкирите наричат себе си деца на Муйтен в песните, а преданията свидетелстват за преселение на мюйтените от Приуралието и Сърдаря. Преданията също говорят, че в древни времена са живеели и в Кавказ и Крим. Праотец на мюйтените се счита Тамим/Таман/. Тези сведения може да се свържат с хуните и произтеклото по тяхно време преселение на народите.
   Интересно е наличието на топоними „тюменлер” южно и северно от Дербент, край селището Белиджи и в Кайтагски район. За сега няма единно мнение за пътя на разпространение на тези топоними и значението на термина  „тюмен” и вероятно тези въпроси изискват допълнителни изследвания. Известно е, че при долното течение на Терек, край Ендирейското владение, обитава тюменска орда/тюменски улус/, която през 16-17 в. е известна като отделно Тюменско княжество. 
   Сред учените съществуват различни мнения за етническата принадлежност на тюмените. Проф. С.Ш.Гаджиева счита, че фамилното прозвище на тюменските князе е срещащото се в различни описания на Засулакска Кумикия  „бурчебий” и може да се свърже с ранносредновековните бурджан/булгар,борган/. От друга страна в резултат на много войни и преселвания на степни племена във времето е логично да се очаква известно смесване на автохтонното население с нови заселници. По времето на Златната Орда кумикските тюмени са включени в седмия черкезки улус като васали на чингизидските управители и е възможно в този период названието тюмен да се свързвало с числителния термин тумен – 10 000. След разпадането на Ордата тюмените вероятно успяват да се самоорганизират и да създадат свое княжество. В източниците от 15-16 в. започва да се споменава Тюменско княжество в долното течение на Терек
   Въпросът за изясняването произхода на етнонима тюмен разглежда и Н.Ходнев. За да изложи своята хипотеза, той подробно изброява източниците, в който той се споменава. Първото сведение за кавказкото селище Тюмен се намира в Дербент-наме. Хосров I, укрепвайки Дербент за да прегради пътя към Иран от север, заема района между Дербент и Терек и заселва там племето туман, чийто управител бил наречен Туман-шах. Във владенията му влизали Семендер, Инджи, Кейван, намиращ се между Тарху и Ендери, Балх или Ески Ендери на река Ихран. Сред подвластните на хунския господар в Северен Кавказ в „Арменска история” от 5 в. се изброяват племената хун, маскут, пукур, гуан и тома, като последните може да се отъждествят с тюмените и гуените. От сведенията за територията, която обитава племето туман следва, че още от 6 в. то живее в съседство с хунските племена.  Според Клапрот, Балх се намирал на 40 версти по-нагоре от Костек и бил главен град на страната, получил името Ендери в 8 в. от хазарския владетел, който би могъл да е християнин. Тази местност ограничена между Тархи и Гамри и река Койсу и Каспийско море според някои изследователи е част от Страната на хуните, простираща се от Дербент до степите на Терек. От сведенията на Мойсей Хоренски научаваме, че в тази страна съществуват и много малки владения като обществото Инжи/Инчи/, общество Такри с град Тарху. Вероятно владението на Туман-шах е поредното подобно владение образувано в страната на хуните.
   В периода между 6 и 15 в. липсват източници за съдбата на това владение.
   От 15 в. в Североизточен Кавказ започват да се появяват католически мисии "Chomek" /"Кумук"/, "Tumen" /"Тюмень"/ и "Tarci" /"Тарки"/ влизащи към 1392 г. в „епископство на Каспийските планини”  упоменато от един от мисионерите брат Журден.
Венецианецът Иосафат  Барбаро в продължение на 16 години от 1436 г. пребивава в Азов. Описвайки татарските стълкновения, споменава, че ордата на Кичит-Ахмет преминала от Астрахан към Азов през Тюменските равнини край Черкезия. За Астрахан пише, че се намира на река Ердил на седем дни път от Тюмен. Според Контаринии, посетил Дербент в 1475 г., Тюмен е пограничен град между Ширван и Татария. В началото на 15 в. кипчакската орда се разпада на независими владения, за които Кримското ханство влиза в борба с нея. Наследниците на Ахмет не искали да се подчинят на старшия в рода и търсели съюз с враговете си. В 1501 г. посланникът в Крим, Иван Выродов донася на Иван III :

 "сказывают государь, что орда нынче худа... прикочевала к Дону за тем, что Муртоза (син на Ахмет) ныне в Тюмени, а Тюмень и Черкесы орде не други. И там ея орда отвселя блюдет".

В 1519 г. Махмет-Гирей кани Василий III Иванович за настъпателни действия срещу Астрахан : 

„Язъ  на сей весне на Астрахань иду... и ты бы со мной учинился за один. Из Черкас к нам послы приходили, да нам били челом, чтобы мы к ним послали, а они нам хотят дани подать; также где недруг мой будет и они на нашей службе со всей ратью хотят быть готовы. И язъ к ним посла посылаю. Также и из Тюмени; оттоль к нам люди пришли и сих людей речи таковы же, что "мы царю холопы, а где его недруг ни будет и мы с ним готовы...". А мне бы к ним человека послати. И язъ то отставил и на Бога надъялся. Сколько было мне пригоже на своего недруга (т.е. Астрахань) наряжатись, столько есмя готовы стоим"

В съюз с ногайския мурза Мамай, Махмет-Гирей превзема Астрахан в 1524 г., но бива убит от съюзника си. Неговият брат Садат-Гирей овладява Кримското ханство и съобщава в Москва:

 "великий Султан - мне покровитель, царь астраханский Усеин - друг, казанский Саиб-Герей - брат, ногаи, черкесы и Тюмень - подданные, король Сигизмунд - холоп, волохи - путники мои и стадники и пр."

   Според кумикските предания и тези на терските казаци  начело на княжеството в този период стоял кумикски феодал Агры-хан или Аур-хан Тюменски. Счита се, че той бил племенник на ординския хан Ших-Ахмат, управлявал земите между Дон и Волга, но след поредни междуособици бил победен и се преместил на Терек между Сулак и Терек до  езерото Джунгула. В 1525 г. той дружелюбно посреща първите заселници казаци от Дон на левия бряг на Терек. В по-късните руски източници се споменава «шевкал Тюмени», «князь тюменских кумыков», който приема руско поданство , вероятно става въпрос за Агиш. Синовете на княз Агиш след като загубват борбата за властта също стават руски поданици към 1570 г. Василий и Роман Агишевичи Тюменски стават родоначалници на руския дворянски род Тюменски князе. В 1578-1583 г. в турските източници се споменават . “Tümen Begligi Mirzası’, “Tümen Hakimi” Туки-бег и Султанай Бег, а в руските източници от 1588-1594 г. се споменават „Салтаней князя”.
   След превземането на Астрахан от руснаците, цялата търговия, която се извършва в града, преминава в ръцете на Москва. В Никоновская летопись за 1559 г. е записано:

 "пришли гости из Шамахеи, Дербени, Шевкал, Тюмени, Юргенча, Сарайчика со всякими товары... Да пришли же из Астрахани послы от Крымшевкала и от всей земли Шевкальския, да от Тюменского князя в поминки бить челом, чтобы государь велел им бытии в своем имени и в холопстве у себя учинил и торговым бы людям дорогу пожаловал государь, велел бы чисту учинить"

   От тези и други приведени свидетелства Н.Ходнев прави извод, че известното племе туман от 6 в., в продължение на 13 века живее в една и съща местност по двата бряга на Сулак и не изгубва изцяло своето самосъзнание. При най-голямото им разширение, тюмените населявали земите на юг до Тарху, на изток до Каспийско море, на север до Терек, на запад до чеченците и кабардинците по река Мичика и Сунжа. Вероятно засилването на властта на Тарковския шамхал е принудило тюмените да напуснат южните земи и да се преместят на север. От повечето сведения за Тюмен произлиза, че той има известна самостоятелност, а също и че Северен Кавказ е разделен между черкезите и тюмените, подобно на разделянето му в руските летописи между черкези и яси. 

През владенията на тюмените преминават важни търговски пътища, а търговските кервани се нуждаели от междинни пунктове за почивка и складиране на стоки, които са управлявани от тюмените. На лице са два признака отличаващи ясите от руските летописи – наличието им в устието на река Терек и ролята им в търговията. За съжаление за ранните религиозни вярвания на тюмените не е известно нищо. Според Карамзин, жителите на Бездеж, притежаващи мощите на Михаил Тверски, биле яси. Възможно е в този град да са живеели и тюмени. В 1722 г. на река Сулак Петър Първи открива някакъв кръст и там построява, според преданието, крепост на Светия кръст. Също за разпространение на християнство в миналото говори името на селището Ендери и съществуването на гръцка дербентска епархия в Сарай.

   Около 1588 г. умира казикумухския шамхал Чопан и неговите наследници си разделят владението, като изключват Султан-Мут, роден от кабардинка с неблагороден произход. С помощта на кабардинците, Султан-Мут завладява земите от десния бряг на Сулак. Неговите мъдрост и успехи привличат  кумики от съседните владения. В резултат на руските завоевателни походи в 1594 г. Тюменското владение изчезва от картата на Северен Кавказ. До този момент тюмените имали свои князе, но в междуособици тези князе взаимно се самоунищожили. Така тюмените и гуените се подчиняват на Султан-Мут Ендиреевски и потомците му и стават негови васали. Сред  подвластните на новото владение се споменават тюменските мурзи Маймет-мурза Тотуев, Черкас-мурза Салтанеев, Магдей-мурза Салтанеев, Канмурза Алкасов, Амир-мурза Ракаев. В 1626 г. те се заклеват да служат на Московския цар и вероятно се преселват. Според Бакиханов останалата част от тюмените остават в района на Засулакска Кумикия и са подчинени  на потомците на Казан-Алп, син на Султан-Мут Ендиреевски. Айтек-мурза Салтанеев и княз Казан-алп в 1641 г. също стават поданници на Москва. Това са последните споменавани в руските източници тюменски князе.
   В днешно време цялото население, живеещо в Кумикската равнина с изключение на ногайците се нарича кумики и изповядва ислям от суфистко направление, което сочи неговия северен произход.
   За характеризиране на етнонимите тюмени и гуени помага и въпросът за съсловията в кумикското общество. Най-високо на социалната стълба стоели феодалните владетели: тарковски шамхал, мехтулински и брагунски ханове, засулакския уллу-бий/голям,велик или старши княз/ и кайтагския уцмий. До 17 в. в това число влизали и тюменските и гуенските князе. През 17-19 в. към феодалните владетели се присъединяват и князете Бековичи-Черкаски, управляващи Малка Кабарда, чието население в по-голямата си част представлявало моздокски кумики.
   По-голямата част от кумикското население се отнасяло към съсловието на уздените, което представлявало свободни, самоиздържащи се собственици на земя или стада. Самите уздени също се подразделяли на степени. Най-висша степен представлявали сала/уллу/-уздени, ползващи се с поземлени права наравно с князете и биле освободени от всички повинности. Тези привилегии получили от предците си, сподвижници на Султан-Мут. Задължително сала-уздените притежавали богато имение. Не зависели от княжеската власт и биле напълно икономически независими. От техните среди князете избирали баш-узден, чиято роля била сродна на премиер-министър. Сала-уздените биле близки съратници на феодала по време на война и съдебни помощници в мирно време. А.И.Ахвердов пише, че владетелите без съгласието на подвластните си уздени не предприемали нищо и често биле длъжни да се съгласяват с тяхното мнение. В кумикското общество сала-уздените се разделяли на привилегировани/свободни/ и княжески служители. Според иследователите най-близък паралел с характера на сала-уздените може да се направи с този на  тарханите от тюркските каганати. При южните кумики на сала-уздените съответстват уллу-уздени и ак-уздени. Етнографът С.Ш.Гаджиев прави извод, че сала-уздените имат по-древен и благороден произход от шамхалския род. Оказвайки се под властта на тези феодали те съхраняват икономическите си и обществени права.
   Според източника "Перечня доходов шамхалов", датиран 14-15-16 в., областта Мичихич /Чечня/ се намира под властта на Тарковския шамхал и била отделена към 1442 г. като уделно владение. В по-късно време при започналото раздробяване на шамхалството, родоначалникът на засулакските князе Султан-Мут получил земите между Судак и Терек с долната част на Мичикич и Салатовски окръг до планините Керхи /Кенхи/ на границата с обществото Гумбет.   Според чеченските предания, легендарния предтеча Тинавин-Вис, син на Молкх, при който се извършва разселване на чеченците в предпланинските части, плаща данък на Султан-Мут. Това преселение на вайнахите на равнината от обществата Нашаха и Галай се отнася от учените към 16-17 в., а окончателното оформяне на чеченските и ингушките общности към 18 в. През 17-18 в. стават известни чеченските епически песни „илли”, в които се използва термина  „салойн эллий” за обозначаване на висше съсловие и се превежда от специалистите като „князете на Сала-тау”. Вероятно става дума за сала-уздените, които преди може би биле князе на Салатавия до присъединяването им към владението на Султан-Мут.

 Известно е също и чеченско предание за похищението на шамхалската дъщеря Чечу от Чайнакх, която след неговата смърт се заселва на равнината и поставя основите на днешния Чечен-Аул, между реките Сунжа и Аргун. Това селище дава и руското название на чеченците /сам. нохчий/ и се употребява за първи път в 1719 г. В този район живеят и вече преселили се в Кавказ казаци към 17 в. Образуването на владението на Турлови в района на селищата  Атаги, Герменчук, Чечен-Тала се отнася към началото на 17 в., а в 1659 г. Алихан, Алибек и Хочбар Турлови се упоменават като владетели на земята Чачана. Чеченско предание говори за кумикски произход на част от обществото Кейн-Мохк, граничещо на юг с обществото Мiайста, където е живял бащата на Тинавин-Вис. Предшественикът от ингушкото селище Алхаста на име Мед, също е считан за потомък на тарковските шамхали или на  приближен до тях и който  се изселил  в планините, заради разногласия. Известни са подобни фамилии срещащи се на територията на бивши ингушки селища до Столовая гора, днес Северна Осетия – Медарови, Медоеви. Според Гусейнов ингушката форма Медар би могла да произлезе от мадыр / герой, батир, богатир/.
      Интерес представлява също и въпросът за наличието на съхранени руски източници за  периода, когато руснаците постепенно овладяват Северен Кавказ. Изследванията на описите на Царския архив и архива на Посольский приказ от 16-17 в. и съпоставянето им с наличните документи показва, че тяхното действително количество е било много повече. Възможно е по време на различни природни бедствия, които не са рядкост в тази епоха, като пожарите в град Москва, събитията от времето на управлението на Борис Годунов, войната през 1812 г. част от тези документи да са биле изгубени. Първоизточник на документите издавани от Посольский приказ биле така наречените „столбцы”, които служели за допълнителен справочен материал при съставяне на заповеди, предписания и др. Изследванията показват, че съдържанието на различните документи свързани с преговори, грамоти, заповеди и др. съответстват на съдържанието от тези първоизточници, които също не се унищожавали, а се съхранявали в архивите. В такъв случай при загуба на официални документи издадени от Посольский приказ би могло да се търси информация от първоизточника на съставянето им. При загуба и на тези документи могат да се ползват летописите, които по правило съкращавали официалните документи. След сравнителен анализ изследователите са установили, че са изгубени „тюменские книги”, описващи отношенията с Тюменското княжество. Известно е, че в 1551 г. при Иван Грозни е направил посещение тюменския княз Бибарс Растов, в 1556 г. са биле приети тюменски посланници „ о миру и торговле”. Октомври 1558 г. тюменски княз  молил за покровителство, а също е изпращал посланници през 1559 и 1560 г.
   От изнесените до тук факти и чеченските предания и фолклор може да се направи  извод, че тюмените и гуените имайки свои князе до 16 в. и свое първородно място на обитаване успяват да съхранят самосъзнанието и етносното си название. В по-късно време, губейки княжеския статут и признавайки властта на друг феодален род, но притежавайки благороден произход, получават специален привилегирован статут и запазват собствеността върху земята си. Така те се сливат в общия кумикски етнос.

Сибирският град Тюмен

   В своя статия Юрий Зотин предлага хипотеза за връзката между Кавказкия град Тюмен на река Тюменка и Сибирския град Тюмен. В статията първоначално се спира върху хронологията на събитията свързани с война между Тимур и Тохтамиш. Тук няма да се спираме подробно на нея.
   При  идването на чингизидите местните племена, живеещи в района на днешния град Тюмен, се отбранявали твърдо преди да им предадат властта. В 1230 г. управлението на Ак-Ордата се намира в ръцете на старшия син на Джучи – Орда-Еджен. Бидейки справедлив, той разделил владението между своите братя Шейбан и Туга-Тимур. В следващите периоди, владетелите на територията на Ак-Ордата произхождат от трите родови клона, произлизащи от тримата братя.

   Около 1400 г. Тохтамиш създава неголямо, но независимо владение с център  Чинги-Тур/старото название на град Тюмен/ известно с названието Тюменска юрта и станало основа за възникването на Сибирското ханство. Писмени източници за основаването на Чинги-Тур не са намерени. В Сибирската летопис са упоменати накратко хановете, управлявали първото татарско владение в района с център Кизил-Тур. 15-ия по ред хан е Мунчак, а синът на неговия брат се нарича Тайбуга. Според Н.А.Абрамов, Тайбуга е управлявал ханството в края на 14 в.
  Тайбуга вероятно е от клона на Шейбанидите. Синът на Тайбуга, наричан Ходжа, бил хан на Тюмен. В 1421 г. на престола на Тюмен стоял Шейбанидът Ходжа-Мохамед. В хронологичните записки е записано името на бащата на Ходжа  - Мохамед – Али. Авторът на статията определя местонахождението на Шейбанитския улус в горното течение на река Ишим, приток на река Иртиш. В този район Ермак, в своите походи среща татари, жители на Чимга-Тур, наричащи се „турали”. Преданията разказват, че срещу бащата на Тайбуга бил вдигнат бунт, при който той загива, а Тайбуга е отведен в други земи. Предположението на Зотин е, че Тайбуга е отведен в кавказкия Тюмен. Внукът на Шейбан, Токдай е носил военна служба по охраната на Дербент и е напълно възможно Шейбанидите да имат приближени в района. Според летописите, един от строителите на град Тюмен бил съратникът на Ермак -  Черкас Александров, който според някои изследователи ръководил група от другоземци. По предложението на автора, първите татари в района на град Тюмен идват с Шейбан и техните потомци заварва Ермак в местността. Запазени са документи, разказващи за мюсюлмански поход през 1394-1395 г на бухарски пълководци от ордена „Накшбандия” срещу Шейбанитското ханство с цел разпространение на исляма. В документите се споменава Шейбан-хан, по късно наричан Вали-хан. Съпоставяйки мюсюлманските документи и татарските предания, Зотин предполага, че въпросният Вали/Али/-хан е избягалия преди време Тайбуга, върнал си наследствените земи. Според авторът  новото си име Тюмен градът  Чинги-Тур получава с идването на руски колонизатори, сред които би могли да бъдат и кавказци, включително и от Тюменското княжество. 

Андалалско аварско общество - обичаи и вярвания

Андалал (Г1андалал.днес Гунибский район,Дагестан)е едно от свободните общества съществувало на територията на Дагестан.То се основавало на съюза на свободните граждани,обединени в общини.Общината се състояла от родове /тухуми/,живеещи съвместно на територията на едно селище,обладаващи частна собственост върху земята и право за ползване на общинната собственост - пасища и гори.В Андалал влизали общините на следните селища:

Согратль, Шангода, Обох, Мегеб,Ругуджа, Чох, Кудали, Кегер, Cилта, Салта, Шулани, Унтиб, Хиндах, Хоточ.Общините се управлявали от Съвет на старейшините,а начело на общесттвото стоял Кади,който се избирал на общо събрание на общините.След победата над Надир-шах през 1742 г. под ръководството на кадията Пир-Магомед Къелдеразул,става традиция за кадия да се избира представител от съответния согратлински род Къелдер.Основен поминък на обществото било овцевъдството,търговия и занаятчийство.През пролетта и лятото стадата пасели по алпийските пасища,а през есента в зимните пасища на Кази-кумухското шамхалство.След влизането на обществото в Руската империя,административният център се премества от Согратль в малкото селище Гуниб,разположено на върха на планината Гуниб,обгръщаща обществото и където била построена крепост.

Като най-древни богове андалалците почитали Слънцето/девойка/ и Луната/момък/ съответно Бакъ и МоцI.Красивата девойка винаги сравнявали със слънцето ,а безупречния младеж наричали луна.Във фолклора на различните аварски общества са останали следи от различни поверия свързани със слънцето и луната.

Ако едновременно вали дъжд и грее слънце това се обяснявало по следния начин – в с.Ругуджа – „лисицата се жени” , в с.Чох – „лисицата се жени за заека „ , в с.Шулани – „вълкът се жени за лисицата”.В село Бацада пък се смята,че „заекът се жени” при поява на дъга.

При продължителни дъждове,за да ги прекъснат ,децата рисували на земята слънчев диск с лъчи.В с.Бацада за да повикат слънцето да изгрее отново трябвало да се извърши следното – девойка,която види своята прабаба,трябва да изпече три питки от глина и да ги постави под навеса.Възможно е това да представлява своеобразно жертвоприношение на божеството Бакъ.

с.Гуниб

Гилденщет в 18 век записва  различни варианти на андалалските теонимите ЦIоба и Бечеда  - Tzow – при андийците; Bedschet – при анцухци, джарци, дидойци; Вedschas^A – при хунзахци.

Предполага се ,че Цiоб имал функции на бог-гръмовержец,тъй като при андийците и каратинците дъгата има и названия от типа „лък на бога” .,в село Бацада – „лък”,в с. Кудали – БулчIор – „черпак-стрела”,а мълнията се нарича «цIадул чIор» -  „огнен лъч”.В село Согратль смятали,че огнения лъч се получава при срещата на огъня на гърма с огъня на мълнията.

с.Чох

Също така с различни поверия се свързвали и мълнията и дърветата.Андалалците смятали,че мълнията най-често поразява дърветата орех,дива круша,ябълка и за това не се препоръчвало тези дървета да се засаждат близо до къщата или пък да се сяда под тях по време на дъжд.В село Шулани подготвяли дървени дъсчици от дива круша за предотвратяване на град.На тях с горещ гвоздей записвали изречения от Корана..След това дъсчиците се закачали за една седмица на стълба на верандата..След изтичане на седмицата дъсчиците се поставяли в памучни торбичики и занасяни от жени в известна пещера край селото,намираща се в местност край гроба на шейх и езеро и където се провеждали обряди.В село Бацада тези дъсчици ,наричани «къапал», се закачали по дърветата край селото.Извършвали се и други действия за предотвратяване на мълния,град и други нежелани явления.Стреляли с оръжие  в небето по дъждовния облак,за да изплашат „черната врана”,забивали нож в земята,разпръсквали из двора пепел,изнасяли навън топор или нож,скарата от огнището или тигана с дъното нагоре,а под тях сипвали пепел.В селата Чох,Шулани и Мегеб по време на дъжд излизала навън възрастна жена ,сваляла кърпата от главата си и изговаряла молби за прекратяване на дъжда.

старият Согратль

Друго почитано персонифицирано божество било „Майката на ветровете”  - «Гьорол эбел» или също срещащото се «Гьорол ясал» - „дъщеря на веетровете”.По време на силни ветрове плашели децата – „майката на ветровете,ще дойде да те вземе”.Също така лъжците и лекомислените хора наричали „вятърен кон” - «гьорол чу».За да спрат силния вятър хвърляли по вятъра кичур от косата на дете,първорожденно.Също така жените изготвяли парцалена кукла – ветрена кукла - Гьорол ясикIо,от слама изготвяли косите и ,забивали я в земята и подпалвали косите и,в така наречения обряд – изгнание на майката на ветровете.

женски костюм - с.Ругуджа

Персонификация на божеството на дъжда представлявал маскиран младеж играещ определена роля в обредите и наричан „дъждовно магаре”.От кръста нагоре бил „обличан” в купа от трева,подобно на сламена колибка.На кръста му вързвали връв ,за която деца и младежи го водели по дворовете и го обливали с вода.Едновременно с това пеели песни,а стопаните им раздавали сладкиши и плодове.В с.Кудали на участниците в обряда дарявали фасул и царевица.След обиколката на селото, в центъра му поставяли котел на огън и приготвяли „мугъ” от събраните дарове.От приготвеното блюдо раздавали на всички.В с. Шулани ролята на маскирания играела девойка,която заедно със съпровождащата я група обикаляла три пъти ,отдясно наляво около езерото в споменатата вече по-горе местност.След това колели бял овен,чието месо раздавали като милостиня.Описаните обряди се изпълнявали до средата на 20-ти век,а в някои села се изпълняват и досега.
природа край с.Салта

Маскиран персонаж участва и в други обряди на празниците Първа бразда,Ураза-байрам,сватби.В различните села маскираният носи различни имена,като Вълк,Магаре-вълк,Чакал-вълк.,Вълчи шапки,Маскирани вълци,Козел-вълк,Мечка-вълк,Мечка  и др.На главата си имали маски с прорези  за очите,носа и устата от кожа на вълк /овен,козел/,но с магарешки /вълчи/ уши.Обличали шуба наопъки,която при народите от Дагестан символизира плодородие и урожай.Всички свои действия маскираните изпълнавали мълчейки,тъй като немотата е признак на принадлежност към света на мъртвите.На сватби и празници маскираните се въргаляли в пепел,което се свързва с магия за плодовитост..На сватбите маскираните са двама – „мъж” и „жена”,като в някои случай мъж се преобличал като жена или обратното.Тяхната роля била да веселят публиката.Гостите на сватбата танцували с „жената”.В противовес на магическото мълчание,на ритуалния смях се приписва връзка с плодородието.

планината Тили-мезр

Друго поверие е вярата в съществуването на домовик,като андалалците си го представят като змия.Представяли  си я неголяма,тънка,сива/или зелена/ с шарки по гърба и две жълти петна на главата.Тя живее във основите на всеки дом и благополучието на дома зависи от нея.Забранено било да се обижда,наранява и убива.В четвъртък вечер на горещите въглени хвърляли стара овча мазнина и шепа брашно и захар,като своеобразно жертвоприношение за домовика.Също домовика-змия можело да угощават с мляко,халва,изпечени само от едната страна питки «бачIури». Интересно е ,че в с.Шулани домовика считат за негативен персонаж и с неговото име се наричат злите хора,което може би е съхранено недобро отношение към змията въобще.Съхранило се е подменено название на змията -  «малгIун» -" проклето".Според жителите на селото главния дявол е Иблис и след него следва МалгIун.

Магически свойства се приписват на частите на тялото на змията и най-вече на змийския език.Ако изтръгнатия змийски език се завърже с червен конец и се държи в джоба,може да спечелиш любимата,да победиш в спор или да се опазиш от уроки.Поставен в обувката пък давал допълнителни сили.Други аварци – гидатлинците домовика-змия наричали Карж,те никога не убивали допълзяла змия или друго земноводно,а само го премествали с думите „Ела вчера!”

 мемориален комплекс Андалал

 

В с. Мегеб покровител на дома считали централния стълб («тIал»),който си 

представяли като девойка и наричали „девойката,охраняваща дома”. 

 

Друго митологично същество е Гъартай -страшна великанка,с дълги
разпуснати побелели коси,дълги нокти с която плашели децата.С това име 
също често наричали  злите и напористи жени.

В с.Бацада съществува следната приказка за Гъартай.Гъартай преследвала един човек за да го изяде,изяла първо коня му и след това продължила да го преследва.Човекът хвърлил зад себе си игла и от нея израстнала желязна гора.Гъртай стъпкала гората и продължила да го гони.Тогава човекът произнесъл магическо заклинание непреводимо на аварски : Бохал гIедер гIе'ло, цIодор гIи гьо-гьо!.Появили се три лъва,които се нахвърлили на Гъартай,разкъсали я и я изяли.Една капка кръв паднала на едно листо,което попаднало в джоба на човека.Листото се превърнало в бебе ,а то – в Гъартай.Мъжът отново произнесъл заклинанието,появили се три лъва и които най-после окончателно изяли Гъартай. 

Източник:

Сефербеков Руслан Ибрагимович."Языческие боги и демоны аварцев-андалальцев"

фотосите са взети от 
/www.gunib.ru

forumkavkaz.com

Култ към вълка

Мъжки съюзи и свързани с тях ритуали са познати почти при всички народи.Покровител на такъв съюз ,бог-войн,се почитал в образа на куче или вълк.Ето и няколко характеристики на вълка,довели до неговия култ.

Вълкът единствен сред животните се осмелява да излезе срещу по-силен противник.Недостигът на сила той заменя със смелост,ловкост,издържливост.Ако загуби двубоя,умира мълчаливо без да издаде звук,обръщайки лице към врага. Вълкът преди всичко е символ на свобода,самостоятелност

Във всяка схватка той се бие до победа или смърт .Вълкът е моногамен и сам възпитава потомството си.Той е символ на нравственост и преданост към семейството. 

Вълкът символизира  справедливост и честолюбие.Вълкът не допуска в обикновенни условия да обиди по-слаб от него.

Древните тюрки също почитали вълка.Вълчи зъби като талисмани носели и карачаевци.На детските люлки закачали вълчи нокти за прогонване на зли духове.Култта към вълка се отразил в нартския епос, в народната медицина и гадателните практики.Вождът на нартите Ерюзмек,останал без родители и бил откърмен от вълчица.

Според Гумильов авторите на китайските ръкописи считали понятията тюркски хан и вълк  за синоними .

При вайнахите вълкът е символ на застъпник.В чеченската митология вълкът спасява цялата Земя,когато човечеството потънало в грях и суеверие.Тогава Бог решил да унищожи всички,вълкът се застъпил и приел върху себе си всички мъки и страдания.Бог видял самоотверженността на вълка и пощадил хората.

В древните нахски легенди се разказва за кръвно или млечно родство с вълка.Нахите давали на децата си вълчи имена като Чаборз — медведь и волк

Борз — волк и поставяли на шията им вълчи амулети.Дори и днес при загубване или кражба на вещ понякога чеченците прибягват до магическия култ към вълка.Последна мярка към крадеца,ако не върне откраднатото е словесна закана за изгаряне на вълчо сухожилие.По убеждение,ако сухожилието наистина беде изгорено,крадецът ще изсъхне като мумия и ще умре. 

Грузинският цар от 5в Вахтанг носел прозвището Горгасал,което означава вълча глава и на златния му шлем бил изобразен вълк.Силно разпространен бил култа към вълка и при сванетите.

Сванетия се намира в северната част на Западна Грузия.Земо Сванети /Горна Сванетия/ се намира в долината на р.Ингури,а Квемо Сванети – Долна Сванетия – в долината на р.Цхенисцкали.Тя граничи с Рача-Лечхуми,Абхазия,Имерети,Карачай и Балкария.Самоназванието на сваните е lushnu, ед. mushwan /мушван/,а античните автори ги наричат мисимианци.

Бедни,горди и въоръжени до зъби,те се прославили с особена жестокост и презрение към смъртта.Все още се подчиняват на традиционните кръвни закони.

Историците предполагат,че в основата на обичая кръвна мъст лежи култа към вълка.Според етнографа Вера Бардавелидзе, тук вълка се счита за мистично животно и се отнасят към него,като към брат.Вярвали,че за убитито животно останалите вълци жестоко отмъщават на убиеца и цялото му семейство.

За сваните убийство на вълк е табу.Случайно нарушилия табуто,заставал пред убитото животно с непокрита глава и се извинявал..

По-късно тотема на сваните – вълкът,отстъпил място на св.Георги.
Сваните наричат бойната дружина вълча глутница – свимра.
Когато се роди дете веднага му окачат на шията  талисман от вълчи зъби.Вълците се считат за кучета на св.Георги и веднъж в годината им устройват пиршество.Нарича се празник на вълчите факли,защото на нивите се палят факли

Властителя на вълците – Мамбер можел по свое усмотрение да вързва вълчите гърла или да ги пуска срещу добитъка.Сваните използвали като шапки вълча кожа с опашката на вълка,но тъй като убийството му било табу тя била заменена.

Свани от 1860г

  

 Когато над Грузия напада външен враг,сваните забравят споровете и кръвната мъст.Сванските дружини свимри,конни и пеши,се събират бързо,а над главите им лети като знаме вълча кожа ,сякаш жив вълк се носи над тях и стряска врага.

 

Ето и едно видео