понеделник, 11 май 2015 г.

Великаните като персонажи от нартските епоси

   по

Кавказские богатырские сказания древних циклов и эпос о нартах. У. Б. Далгат


  Най-впечатляващ и обединяващ елемент на кавказкия фолклор и култура е нартския епос и затова учени и изследователи са посветили много страници за неговото анализиране. Всички те са подчертали различни характерни моменти или са отбелязали елементи общи за всички кавказки народи или за по-голяма общност от народи.


   Определени сюжетни линии се срещат в обединените епически комплекси на кавказките народи, в сказанията и в отделните народни приказки. В епосите тези сюжети звучат като историческо минало, докато в приказките това усещане за „достоверност” се губи. При дагестанските народи липсва цялостен епос, обединяващ различните сюжети, а са налице отделни приказки за нартите. Според изследователите най-архаична редакция на нартските сюжети се намират в чеченските и ингушките богатирски приказки. Също така според учените анализирали нартските епоси, кавказките циклични поеми имат късна и по-сложна художествена форма, сюжетите са преминали процес на преработка и художествена организация на различни исторически, географски, езикови и естетически елементи. Пример за подобна преработка се дава за „Одисеята”, която е съставена от отделни сказания свързани в едно цяло.  
   

   В древните кавказки сказания се срещат няколко типа великани – митични великани-чудовища, еднооки великани людоеди, исполини, които са предшественици на нартите, великани олицетворяващи трудовата дейност на човека/ рибари, орачи, косачи, и др./, богатири родоначалници на отделни фамилии, великани защитници на народа.

   Митическите великани-чудовища най-често са наричани деви, а при дегестанските народи с изключение на лезгинците – парти. Тези великани представляват фантастически чудовища, олицетворяващи злото. В най-древните арменски предания девите са зли духове, борещи се срещу всяко добро. В арменските приказки обаче девите не са безтелесни духове, а полу-демон полу-човек, исполин имащ няколко глави. Те не са безсмъртни и дори човек може да ги убие, могат да си вземат жени от човешката раса, живеят в подземно царство или царство на мрака, понякога в пещери във високите планини. Притежават несметни богатства и похищават прекрасни девойки. Техните огнени коне и биволи мигновено обикалят цялата земя. Царете и богатирите в течение на много години преследват и изтрепват тези чудовища.

 В картвелските приказки девите имат замъци на високи планини, носят се по небето на триноги коне, и похищават земни красавици. Девите са силни, но непохватни и глупави и хората често се спасяват от тяхното преследване. В картвелския фолклор се среща понятието кадж, който според А.Грен е еквивалент на девите и първоначално означавал храбрец, а по-късно зъл дух. Каджите са предвождани от Ешма, чието име вероятно произлиза от Аешма – име на демона на гнева в зороастризма. Също така грузинската дума за дявол eshmaki произлиза от Аешма. В зороастризма Аешма се противопоставя на Asha Vahishta като ипостас на „истината”. Аша  е това, което се нарича „решителната конфесионална концепция на зороастризма." И думата се свързва с понятията  "истина" и "дясно ", "ред" и "право на работа". Тези архи-демони, сред които е и Аешма и са създадени от Ангра Майню за да сеят смърт и разруха. Грузинските каджи имат замъци, отвличат девойки, почти винаги са победители. Амирани, грузинският вариант на Прометей, изпратен от бог за да унищожи девите, е прикован от каджите на върха на Елбрус, за това, че поискал да дари хората с безгрижен живот. Арменският Прометей, Артавазд пък е прикован към върха на Арарат. Много изследователи виждат в каджите от кавказкия фолклор отражение на учението на Зороастър въпреки, че техния ирански образ е видоизменен и повлиян от местния кавказки фолклор. Тези образи на демони се срещат изключително в приказките и сказанията.

В аварската приказка „Черният нарт „ великанът чудовище е митично същество, появява се като щит на дъждовен облак, спуска се към човека и го отнася със себе си. Също така се изобразява като яздещ триног кон, с който настига героя, удря го с копитата на коня и сто части на тялото му се разпръскват на сто страни
 В ингушките и чеченските приказки присъстват гигантски чудовища, които са наречени с термина „гарбаш”. Живеят в безлюдни места, понякога имат девет глави, притежават предмет, с който могат да възвърнат живота на човека. Гарбашите биват и жени, с огромен ръст и сила, людоедки, приемат за нощувка заблудил се пътник и го изяждат на сутринта.

 рис. А.А. Лурье илюстрация към карачаевски приказки

Ингушките гарбаши съответстват на балкарските емегени., които ядат човешко месо и също понякога имат няколко глави. В описанията на тези чудовища се среща един общ елемент – великанките имат големи гърди и едната е прехвърлена през рамото. Вероятно типичен кавказки елемент е способът, с който героите се спасяват от женските чудовища – героят трябва да се допре до гърдите на чудовището и дори да засуче мляко.

  В аварската приказка „Морският кон” се разказва следния епизод. Героят върви по големи човешки следи и стига в края на гората до широка поляна. В средата на поляната се издигат седем кули, чийто върхове стигат до небето. Кулите са обкръжени от ограда от стоманени колове и на всеки кол е забита човешка глава. Героят влиза в помещение където се намира великанката. Героят докосва със зъби гърдите и и тя изрича: „Сега ти си мой син, а аз твоя майка.” Такъв елемент на установяване на млечно родство се среща и в някои лакски приказки. В етнографските записи фигурират разкази за подобен способ на преустановяване на кръвна мъст при кавказците. Преследваният убиец може, ако успее, да влезе при майката на убития, да докосне с устни гърдите и и от този момент той се превръща в неин млечен син и враждата трябва да бъде прекратена.
Така някои елементи в приказките ни показват, че те са изпълнени не само с фантастични епизоди, но съдържат и много моменти почерпени от реалния бит на народите.
Тези горски великанки, които също са и магьоснички се наричат от аварците и кумиките албащти, а от даргинците – бяжук. Възможно е терминът „албащти” да е проникнал в Дагестан от Близкия изток.


   Може би най-известните великани в световната митология са циклопите. От гръцките автори ни е известно, че децата на Уран и Гея са три циклопа – Бронтес, Стероп и Аргес./ Гръм, Мълния и Блясък/. Циклопите създават тризъбеца на Посейдон, лъка на Артемида, шлема на Персей и мълнията с която Зевс убива сина на Аполон, Асклепий. В произведенията на Омир циклопите не са божествени създания и се явяват герои в героическите епоси. Известни са дванадесет различни варианти на сюжета за циклопа Полифем принадлежащи на европейски и азиатски народи арабски, огузки /,Депе-Гёз – с око на темето/, сръбски /Дивлан/, руски/Лихо/, румънски, немски и др. 

 Според изследванията на М.Н.Комаров всички приморски народи помещават циклопът на остров, а останалите в планини и гори. Огузкият и сръбският циклоп живеят в планински пещери, руският в горска землянка, арабският в дворец. Кръглото око на циклопа символизира представата за Слънцето като око. При индусите слънцето е създадено от око на Брама или се нарича око на Варуна, при персите е око на Ормузд, Окото на Один също се асоциира със слънцето. Образът на великан пастир на овце подобно на Полифем е известен и на кавказките народи. В.Милер отделя два сходни с гръцките сюжети срещащи се и в кавказките приказки – сюжета за Полифем и сюжета за Прометей. Според него кавказките варианти стоят най-близо до древногръцките, от тези които се срещат при другите народи. Според Милер най-доброто обяснение на тази прилика е предположението, че първоначална родина на тези сказания трябва да се счита Мала Азия. Оттук е преминал в древногръцкия епос, а при другите древни  народи, населяващи черноморското крайбрежие  се е предавал от уста на уста .Според В.Грим /«Die Sage von Polyphem»/ , сюжета за Полифем в епоса за Одисей е привнесен, тъй като не отговаря на характеристиката на героя.

 Подобно Полифем, ингушкият циклоп е овчар-скотовъдец, има тежка тояга, с която повдига череп и носи на рамо седящите в него герои. В дома си запалва огън, изпича петима от героите, изяжда ги и ляга да спи. Останалите герои го ослепяват с остро оръжие и успяват да избягат, макар че един от героите е ранен. В приказката, както и в много кавказки творби се подчертава глупостта на великана и хитростта на героите. Изследователите подчертават, че сюжети с едноок великан са широко разпространени във кавказкия фолклор и се срещат при осетинци, ингуши, чеченци, дагестанци, адиги, карачаевци, балкарци и др.  

 Особен елемент в приказките е голям череп на кон при ингушите и мингрелците или череп на гигант при осетинците, в който се крият героите  В ролята на предводител на стадото на Полифем фигурира говорещ козел-великан с големи рога. Този образ може да има връцка с трите езически божества при ингушите - Амгали-ерда, Тамыж-ерда и Мятцели. Тамыж-ерда означава "Крилат дух" и според преданията се явява в образа на говорещ козел.

  Ето и един пример олицетворяващ националните различия при предаването на сюжета за великана циклоп. В кумикска приказка се разказва следното. Един хан имал прекрасна плодова градина край брега на морето. Когато плодовете узрели, ханът забелязал, че някой изкоренява дърветата и те изчезват. Слугите му открили следи от огромни боси крака. Ханът ги изпратил да следват следите и те достигнали до пещера намираща се под голяма скала. Край пещерата биле натрупани ханските дървета. Вътре в пещерата на купчинки стояли плодовете от същите дървета. В ъгъла на пещерата имало печка, а край нея шиш. В друг ъгъл се намирал глинен съд с вода, а в дъното на пещерата - постеля от мека трева Ханските слуги седнали да си починат. В пещерата влязъл едноок великан и държал в ръката си убит дивеч. Като видял хората, той им казал на неразбираем език „Яжте” и посочил към плодовете. Чувайки ужасния глас на чудовището, хората се притиснали един в друг от страх. По-късно великанът запалил печката и когато се образувала жар избрал от гостите си най-дебелия, откъснал му главата, нанизал тялото му на шиша и го изял като печена кокошка. След това великанът пил вода от съда, затворил входа с камък и легнал да спи. Останалите девет души решили да действат, качили се на високо място и стреляли с лък и стрели в окото на циклопа. Окото изтекло, а великанът завил от болка., извадил стрелите от окото си, грабнал големият камък, закриващ входа и го хвърлил към мястото където преди стоели хората. Но великанът не виждал нищо и ослушвайки се излязъл на вън. В този момент, хората тихо се промъкнали и излезли от пещерата. Скрили се зад стволовете на девет дървета и  започнали да изстрелват стрели от различни посоки., а циклопът се мятал в различни страни. Хората побягнали към морето и там видели кораб, на който се качили. На виковете на циклопа, се отзовал друг великан, изтръгнал дърво с корените му и тръгнал след хората. Когато стигнал до брега хвърлил дървото по кораба но не улучил. Хората благополучно се върнали в къщи. Особен различен момент в кумикската приказка е, че виликанът не е овчар, а ловец и плодосъбирач В лакски, аварски  и даргински приказки също се среща едноок великан.
 В.Далгат записва предание, разказано от ингуша Ганыж Абиевич Келигов-Фельханов, в което се съдържа мотив идентичен с Одисеевия Полифем. Полифем нарича ослепилия го човек „Никой”. В ингушкото предание великанът алмас също на въпроса кой го е ранил отговаря „Аз сам” както му е отвърнал героят.

В кабардинския вариант на  адигския епос героят, „богатир с едно око на челото”, дръзнал да проникне в тайните на Тха /върховен бог на адигите/, като се промъкнал между два върха на място където се издига огромна скала. Безсмъртният Тха, разгневен от дързостта му,  го приковал към скалата с дълга верига за шията и изпратил хищна птица .всеки ден да кълве сърцето му.

 Според В.Милер героите от типа на Прометей – грузинския Амирани, имеретинския Рокапи, абхаския  Абраскил, арменския  Артавазд и различните чудовища на Изтока – Шидар, Мхер, Зохак са родствени на гръцкия Прометей. Милер определя Прометей като древен бог на огъня, „огненосен бог”, в чиято чест в Атина ежегодно устройвали маратони със запалени факли.
 

   Друг тип герои в кавказките сказания са великаните-богатири. Те не са врагове на хората и са представени като древни жители, предшестващи нартите. Един от най-разпространените мотиви в сказанията е срещата на героите с огромни кости останали от населяващите в древността великани. Ингушкият нарт Соска-Солса преминава през такава тазобедрена кост яздейки коня си. Според епосите от останалите кости, великаните могат да бъдат възкресени и Солса моли бога да възкреси великана, но да бъде без око. Великанът възкръснал и помолил нартът да му даде око, но Соска-Солса се изплашил и помолил бог отново да го умъртви.
Във варианта записан от Далгат от Ч.Акриев възкресеният великан дава различни сведения за живота от далечното минало. Исполинът твърдял, че хората, които ги сменили трябвало да бъдат по-умни, но нямало да живеят при такава благодат, каквато имало при тях. 

В осетинско сказание присъства подобен мотив и на въпроса към възкръсналия великан „Кой си ти?”, той отвърнал:: ”Аз съм от племето Гумири /великани/, ние владеехме цялата земя, но измряхме”.
 

   В някои сказания великаните са представени като родоначалници на някои общества. В селището Тумги от Галгаевското общество се намират два каменни стълба, поставени в памет на предците на жителите. Според преданието имало двама братя – Гуй и Цикма. Гуй бил с две усти, една отпред, друга отзад, с едната ядял месо, с другата супа. Имал огромен ръст, а могилата му била дъълга 5-6 сажена. Тумгинците наричат себе си „гуйнбух” или потомци на Гуй. Веднъж Цикма се разсърдил на брат си и го завел при хановете в Тифлис да го заковат с вериги. Но Гуй скъсал веригите и тръгнал за дома. Още на растояние 20 версти той започнал да вика на брат си да се пази от него. Цикма се изплашил и побягнал към Цори. Друг родоначалник също има „богатирска” природа. За Орцхаг Кэрцхал Малсэга разказват, че с ръце въртял мелничното колело и сам вдигал кон от земята.


  Интересни са също и друг тип ингушки великани наричани с думата „вампол”. Вамполите са големи и по-силни от хората Както и другите великани-богатири и тези не притежават магическа сила, занимават се със селскостопанска дейност. Техният отличителен признак е голямата им сила, която постоянно премерват както между себе си, така и с хората. В една от дагестанските приказки героят Ахмат премерва силата си с великан по следния начин: „Великанът хваща Ахмет и с вика”Слънце мое!” го удря в земята, а Ахмат потъва в нея до колене. На свой ред Ахмат хваща великана и с вика ”Алах мой!” го удря в земята”.
В чеченско сказание такъв двубой завършва не със смъртта на великана Толом-Аго, а с това че героят Гезама Али го заставя да извърши полезна за обществото работа, която е по силите му, а именно да извози и насипе  три кургана пръст.и да изоре земята. В абхазкия епос дори и Сатаней-Гуаша се оказва великанка. Най-древните великани се характеризират с примитивно съществуване, докато великаните от типа „вампол” извършват стопански дейности подобно хората.



 Източник:


Сказания о нартах—эпос народов Кавказа

Утверждено к печати Институтом мировой литературы им, А. М. Горького Академии наук СССР