четвъртък, 28 октомври 2010 г.

Обичаят "кръвна мъст" или вендета

Обичаят кръвна мъст е разпространен сред всички народи на Кавказ.Чеченците наричат този обичай чир,а ингушите пха.Кръвната мъст няма давност,но може да се достигне до прошка и примирие,прекратяване на кръвната мъст.След исламизацията на Северен Кавказ 16-17в към горския обичай – адет,добавили някои шариатски норми.Позволявало се да се убие само извършителя на простъпката.Ако виновника умирал в чужбина или следите му се загубвали,се позволявало убийството на неговия брат.За убийството на жена,ако тя не е войн и не е убита в сражение ,се разрешавало убийството на двама мъже.Когато целия народ е пред бедствие кръвните врагове сами се помирявали.Преди 65г,по време на депортацията и ингушите се качвали на влаковете,много от тях викали в тълпата:предайте на този и този ,че прекратяваме враждата.
Известните боеви кули в Ингушетия служили и за убежище на преследваните от  отмъстители и понякога не ги напущали до края на живота си,а имало опити и да бъдат щурмувани от враждуващия род.
Повод за начало на обряда може да бъде убийство,раняване,похищаване на девойка,присвояване на земя,оскърбяване на гост ,на честта или на домашното огнище.Ако се установи,че убиецът е виновен за спречкването,при родствениците му се отправя старейшина на селото или далечен роднина на жертвата ,който съобщава решението за начало на вендетата.Ако убиецът живее в едно и също селище с жертвата,той заедно със семейството го напуща колкото се може по-далеч или както се казва става  «Луровелла», или «скрывающийся от кровной мести».
Съществуват няколко начина за прекратяване на вендетата.Виновникът за убийството може да влезе в дома на семейството на убития ,да се доближи до майка му и да целуне гърдите и.Така той става млечен брат на убития.Или да вземе в ръка веригата на която виси котела над огнището.Тази верига е свещена и се предава от поколение на поколение.Тези способи обаче практически са почти недостижими.При изпълнението на самото отмъщение пък има специфични нюанси:раняването трябва да се нанесе на същото място и със същото оръжие,което използвал убиецът.Дори и раненият да не умирал отмъщението се считало извършено.
Примирието се извършва след достигане на принципно съгласие.В определен час на място край селото се срещат представители от двата рода облечени в тъмни дрехи и с покрити глави и без да вдигат глави и да се поглеждат в очите.След приветствия и молитви,роднина на убития трябва да обръсне главата и брадата на виновника.Счита се,че ако при бръсненето той не се поддаде да пререже врата на врага си ,значи наистина му е простил.
В 19в по времето на имам Шамил се приема,че потърпевшата страна може да избере кого да убие.Например ,ако убиецът е не много уважаван човек,можело да убият неговия брат,за да се нанесе по-дълбока рана на рода.
Ако за виновността на няма достатъчни доказателства,подозираният трябва да извърши клетва пред неговите роднини,тъй като клетвопрестъплението се счита за голям грях.Ако с него дойдат малко роднини,обикновено го изпращат с думите :Доведи и старците да разделят с тебе клетвата.Ако въпреки това подозираният в убийство даде лъжлива клетва,прошката се анулираАко убиецът бъде убит от приятел,а не родственик,това се счита за ново убийство
Да отмъсти може и жена-сестра или майка ,ако в семейството няма мъж.В К омсомольское ,селище в Урус-Мартановски район се помни случай на неотдавна починала жена,която живеела с едно желание – да отмъсти за смъртта на брат си.Тя се заклела да извърши това,а ако не успее ще носи винаги мъжки панталони,които облякла след смъртта му.
Хевсурите наричали прославен този,който отмъщавал за кръвта на свой роднина.Убивайки кистинец/вайнах/ хевсурът се завръщал в дома си именит и с него се гордеел целия род.Посвещавали му песни и стихове,а неговата история се предавала през поколенията.Ако хевсурът не бил прославлен ,за него жените не желаели да се оженят.Според грузинците ,убитият кистинец става слуга на убития от него хевсур в бъдещия живот.Хевсурът режел дясната ръка на убития за доказателство на своето геройство и я прикрепял към стената на своята кула.Героят се оценявал по количеството отрязани ръце.
За тези времена е останал един виц за хевсура
«Понедельник — я печален;
Вторник — я печален;
Среда — пришел Асланбек, убил моего брата;
Четверг — пошел я, убил отца Асланбека;
Пятница — пришел Асланбек, убил моего отца;
Суббота — пошел я, убил его сына;
Воскресенье — я печален».

По времето на масови миграции се усложнява стопанската и политическата дейност на народите,извършва се разеединение на кръвнородствените колективи и етническата интеграция,започва образуване на полиетнически колективи.Отделят се малките семейства и осъществяването на обичая кръвна мъст става опасно и рисковано.Кръвнородствените интереси започват да отстъпват пред военно-политическите.
Източници:
www.vendetta.su На този сайт също може да се прочете за прилагане на вендета при албанци,пущуни,немци и др.

вторник, 19 октомври 2010 г.

Относно етимологията на думата "сармат"

    В книгата си Культура чеченского народа Леча Илясов споменава за възможна етимология на думата "сармат" чрез вайнахския и други кавказки езици.Например предложението на грузинския учен Джавахишвили е,че в първоначалния си вид думата е била "шармат",като "матт"  означава на чеченски страна,а първата част на думата идва от Кавказка област Шаро т.е.шармат означава хора живеещи в Шаро.Друго значение може да се изведе от вайнахския израз «шера меттиг» ,който означава гладко равно място.
Ето два откъса от книгата:

Известный грузинский историк И.А.Джавахишвили не только поддержал
идею К.Патканова, но и обосновал ее новыми аргументами.
По его мнению, племена равнинной зоны Северного Кавказа обозначались
этнонимом «шармат», а не «сармат». Так как ни в греческом, ни в латинском язы-
ке не было звука «ш», в написании и произношении античных авторов он стал
звучать как «сармат». Этноним «шармат» И.А.Джавахишвили делил на два элемен-
та: «шар» — «мат». При этом первый элемент он считал этническим обозначени-
ем, которое встречалось в более древние времена в различных районах Кавказа и
упоминается в исторических сочинениях средневековых грузинских авторов. К
примеру, у Георгия Мерчули, грузинско-го историка X века, есть упоминание о
владениях в северной части Абхазии Шаройского государя, то есть Шаро. Оно со-
хранилось, по его мнению, в топонимике горной Чечни: в названиях реки Шаро-
Аргун и исторической области Шарой, а также в виде Шарван, Шаро в Восточном
Закавказье68
.....
При этом нельзя не отметить и работу чеченского ученого Я.Вагапова «Сар-
маты и вайнахи». В ней автор убедительно обосновал нахоязычность большинства
сарматских и аланских этнонимов и личных имен, которые упоминаются в различ-
ных исторических источниках69
.Исследователь считал, что «в древней-шем из рассматриваемого ряда этнониме
«савромат» его первая часть соответствует вайнахскому «совра» — мягкая кожа с
характерным естественным рисунком на поверхности (мерея). То есть «савромат»
означало «кожаное племя». Это объясня-ется тем, что у савроматов в одежде мно-
го было кожи: кожаный плащ, кожаные шлем, обувь… Название сарматов в форме
«шарма» отмечено у адыгов, с ним же связывают ученые и фамилию Шеремет, Ше-
реметев. Вайнахское «шера меттиг» (с суффиксом «иг») и его более древняя форма
«шара мат» — гладкое, ровное место подсказывают, что «сармат» не что иное, как
«шармат». То есть вначале «сармат — шармат» должно было быть названием равни-ны, а от этого названия местности жители равнины, степи должны были получить название «шарматай», «шарматой», что значит «равнинные». 


понеделник, 11 октомври 2010 г.

Кавказки топоними и етимологии - Пирин и Dshuman-Tay

Във връзка с някои чеченски топоними Ахмад Сулейманов в книгата си Топонимия Чечни споменава,че чеченците имат божество наричано Сиел-ПирӀ ,което той свързва със славянския Перун.
Ето какво пише той:
"В топонимах с основой Сиел заключейо имя бога языческого периода. Однако в довольно популярных нартских сказаниях из мифологии чеченцев покровителя загробного мира и небесных явлений зовут Сиела-ПирӀа, под которым вайнахи всегда подразумевали славянского Перуна."
Според  Р.Бабаев в книгата му  ДРЕВНИЕ   ЛЕЗГИНЫ.ИСТОРИЯ. ТОПОНИМИЯ. ПЛЕМЕНА. ГЕОГРАФИЯ РАССЕЛЕНИЯ.лезгините наричат Пир могила на светец,екстрасенс или място ,където се излъчва светлина.Освен това в лезгинския език суфикса -ин,-ун указва принадлежност тоест Пирин означава" на Пир".Ето цитат от книгата му:
"Из сада ЧIуру хур можно спуститься обратно в речку «Ларан вацI» на месте ее слияния с другой речкой – Пирин вацI – «речка Пира» или «Пирская речка». Пир у лезгин – могила святого, где захоронен человек, прославившийся своими благими делами в отношении своего народа, или имевший способности экстрасенса, использовавший их на благие дела, или могила, откуда просочился свет в результате химической реакции фосфорных веществ. Люди считали это божьим знаком, на святость хозяина данной могилы. Так, после слияния двух вышеназванных речек она получила название Пирин вацI. На другой стороне речки возле расходящихся двух дорог находится родник Пирин булах – «Пира родник» или «родник Пира». Одна дорога налево через поле Прар (Пирер) мимо поля Къуса идет на село Ичехур. А другая идет прямо на село ТIи hир. Вся эта местность связана со словом: Пирин вац, Пирин буллах, Пирин рук и поле Прар (Пирер), Пирин рук «Пира лес» - «пирский лес». «Лес Пира» - это реликтовый лес со многовековыми деревьями, каждое из которых сельчане как и весь лес считают священными: там не рубят деревья, не заготавливают дрова, не пасут скот. Почти везде, где населяли древние лезгинские племена, имеются «священные рощи». Пирин рук, безусловно. Одно из них."
И още един топоним за,който все още не съм намерила никакво обяснение:
«...Карачай населяют деревню, иногда называемую одним и тем же именем [что и народ], а иногда и Эльбрус, состоящую из 250 домов, расположенную примерно на расстоянии десяти миль от северного подножия горы, и тридцать миль к северо-востоку от другой горы под названием Dshuman-Тау, у слияния из рек Хурзук и Кубань. Племя именуемое Урусби проживает на вершинах гряды Чалпакъ...» (4)
«Эдинбургская энциклопедия, составленная, Д. Брейстером», том XII, 1830 г., Лондон (печать), с. 428